— При заливчето на Адриан. Корабът се е скрил зад него, а лодката ни очаква на брега. Докато се стъмни ще бъдем във Франция.
Ръмбилоу беше закачил пистолет на колана си и бе закачил пушка в голям, хлабав джоб отдясно на палтото си така, че да е защитена от дъжда.
— Чантичката ти не е особено хубава — подхвърли той с изключително гаден тон. — Може би, ако ми угодиш, ще сменя гардероба ти в Париж.
Париж? Само Париж не.
— В Париж ще ме хвърлят в затвора.
— Колко черен е животът понякога. — Ръмбилоу се направи, че бърше сълзите от очите си.
Значи възнамеряваше да я използва и до няколко дена да приключи с нея. Дали планираше да я предаде на френските власти? Те вероятно щяха да му платят добре за една английска херцогиня, която да предложат за откуп на баща й, който пък я беше обещал на мистър Найт.
— Колко добре си планирал всичко. — Той нямаше други оръжия освен тези, които виждаше. Ръмбилоу разполагаше с два изстрела, тя — с един. Но той не подозираше, че тя въобще разполага с нещо. Следователно Мадлин имаше предимство, но то надали щеше да компенсира силата му и бруталните умения, придобити на улицата.
Каквото и да беше намислил Гейбриъл, по-добре да побърза.
— Не разбирам — поде тя. — Защо не открадна залозите още първата вечер? Защо бяха всички тези преструвки?
— За удоволствие. Беше ми приятно да очаровам всички, и те да повярват, че ги харесвам, че организирам честна игра. — Ръмбилоу управляваше юздите с подчертана елегантност, сякаш се възхищаваше на собствените си умения. — Кеф.
— Мога да разбера, че ти е било забавно. Но да изчакаш последната минута, за да си тръгнеш! Това е… рисковано. — Зад един завой колелата затънаха в калта и кабриолетът се килна. Мадлин настръхна и се приготви за скок, в случай че возилото се катурне.
Ръмбилоу безмилостно налагаше конете и крещеше:
— Не спирайте, лентяи!
Мадлин потръпна. Дощя й се да изтръгне камшика от ръката му.
Сивите жребци най-сетне успяха да изтеглят двуколката.
— Така е по-добре — похвали ги той, после се обърна към Мадлин с нормален глас. — Изобщо не беше рисковано. Големия Бил единствен от всички ме познава достатъчно добре, за да заподозре някоя измама, а глупакът му с глупак ме има за брат.
Соленият бриз духна в лицето й.
— Значи никога преди не си го предавал?
— Никога. Но когато почна да те ухажва, разбрах, че е навирил нос.
— А това е позволено единствено на теб. — Видя гневното изражение на Ръмбилоу и за момент бе обзета от страх, който бързо се замени с чувство на триумф. Искаше да постави Ръмбилоу в положението на атакуван. Искаше да отслаби защитата му.
Той овладя гнева си и й отправи една от онези заслепяващи усмивки.
— Да, това е позволено единствено на мен. — Той я погали по бузата. — Не се тревожи, моя малка херцогиньо. Ще ти хареса с мен.
Превземките му добиваха плашещи пропорции. Мадлин извърна глава и се загледа в брулените от вятъра дървета и храсти. Надяваше се да зърне Макалистър и хората му. Къде се губеха? Беше ли се случило нещо с Макалистър?
Вече бяха много близо до брега. Скоро щяха да пристигнат в заливчето, кръстено на римския император Адриан.
Не можеше да се качи на френския кораб. Трябваше да развърже езика на Ръмбилоу, да го забави с приказки, докато… докато Гейбриъл дойдеше тук. Побързай, Гейбриъл. Побързай.
— Игра до самия край, за да докажеш, че можеш да победиш всеки комарджия, нали?
Ръмбилоу се изкикоти маниакално. Мадлин откри, че сега звукът я плаши не по-малко от преди.
— Особено Кемпиън. Надиграх стария ти любовник, най-добрия комарджия в цяла Англия, и му отнех жената — Ръмбилоу положи ръка върху рамото й. Погали го. — Сега ще се превърна в легенда. Вкусът на победата е сладък и ще ми е почти толкова сладко да те обладая. Имам херцогиня — само за мен!
Призля й, но тя отказа да се поддаде на гаденето.
— При това не си някоя грозница.
— Ще ми завъртиш главата с комплиментите си. — Трябваше да смени темата. — Къде са парите?
— Извадих ги от сейфа почти непосредствено след поставянето им там. — Той посочи зад гърба си. — Заключени са в багажника.
Мадлин се обърна, но не видя нищо, освен кожения гюрук.
— Нищо чудно, че си забранил на всички да напускат имението. Можеха да отпътуват със същия кабриолет, и какво щеше да стане тогава?
— Съвсем правилно. Много си умна за аристократка — снизходително я похвали той.
Думите му, тонът, с който бяха изречени, я вбесиха. Тя се усмихна ледено и отговорът й съдържаше цялото достойнство на нейните род, потекло и история:
— Много си нагъл за негодяй.