Ръката му се устреми към лицето й.
Тя попречи на удара с ръката си, конете затанцуваха настрани и кабриолетът почна да се клати напред-назад. Черното кадифе се залюля и тежкият пистолет вътре фрасна Ръмбилоу по лакътя.
— Гледай си карането! — извика тя, но твърде късно. Ръмбилоу бе непоколебим.
Той жестоко накара конете да спрат и прибра поводите.
— Какво държиш вътре? Дай ми го! — Той сграбчи чантичката.
Мадлин размаха свирепо кадифения кобур и изпита удоволствието да забие тежкия пистолет в ребрата му.
Той падна по гръб с едно осезаемо „Ааа!“
Мадлин скочи към стълбичката. Сърцето й слезе в петите.
Ръмбилоу посегна към нея и успя да я сграбчи за полата.
Наборът на кръста й се скъса. Мадлин загуби равновесие, пропусна стъпалата и падна от двуколката. Калта и протегнатите й ръце омекотиха падането. Удари си лошо корема и изведнъж не можеше да си поеме въздух.
Близо до нея, прекалено близо, конете буйстваха и копитата им я опръскаха с кал. Колелата на кабриолета се въртяха ту напред, ту назад. В главата й пък сякаш стадо други коне започна да думка с копита. Може би ударът беше помътил разума й? Мадлин се претърколи по гръб и криво-ляво се изправи на крака. Бръкна в чантичката, напипа пистолета и го извади.
Ръмбилоу стоеше в кабриолета и се мъчеше да измъкне пушката от джоба си.
Вятърът огъваше дърветата. Дъждът се стичаше по лицето й.
— Пусни оръжието! — заповяда тя. — Горе ръцете!
Беше забравила да извади пистолета от елегантния кобур. Ръмбилоу я зяпна. И се разсмя.
— Иначе какво ще направиш? Ще ме застреляш с чантичката си?
С едно дълго и плавно движение той намести пушката на рамото си.
Мили боже, налагаше се да го застреля! Мадлин дръпна петлето, набеляза го и се прицели в сърцето му.
И точно тогава иззад завоя се появи Големия Бил, яхнал един голям пъстър жребец.
— Копеле! — изкрещя той, размахвайки пистолет. — Мръсно, крадливо копеле!
Пушката плавно се пренасочи и Ръмбилоу простреля Големия Бил в стомаха.
Алени цветя цъфнаха под ребрата на Големия Бил. Той изпищя, нечленоразделен вик на гняв и болка, разпери ръце, сякаш за да прегърне смъртта, и се строполи от коня си в крайпътната трева.
Жребецът се изправи на задните си крака, прескочи бившия си ездач и препусна в галоп право към Мадлин. Тя залази към храсталака, за да се дръпне от пътя му. Жребецът изтрополя толкова близо до нея, че топлият му дъх я лъхна в лицето.
Изправи се олюляване. Постепенно идваше на себе си. Бе изгубила пистолета си.
Ръмбилоу отново се разсмя, сякаш нямаше намерение да спре.
Ужасният му смях — смях на луд — неспирно ехтеше във въздуха. На Мадлин и се прищя да си запуши ушите.
Той издърпа второто оръжие от колана си.
Мадлин започна неистово да се оглежда за пистолета. Зърна черното кадифе в един гъсталак. Зърна как пистолетът стърчи от кобура. Хвърли се към него, ала знаеше… знаеше, че е твърде късно.
Ръмбилоу още се смееше. Видя, че се е хвърлила към пистолета, но продължаваше да се смее.
Тя щеше да умре. Гейбриъл!
Проехтя изстрел. Но тя не почувства нищо. Нито пареща болка, нито немощ. Ръмбилоу спря да се смее. И се олюля. Мадлин сграбчи пистолета си, дръпна петлето, прицели се. — и видя как Ръмбилоу пада със зейнала на гърдите рана. На хубавото му лице беше изписана изненада.
Нещо не се връзваше.
Тогава Гейбриъл препусна насред пътя и всичко си дойде на мястото. Той захвърли димящата си пушка и рухна на неоседлания сив скопец. Гърдите му се надигаха и спускаха.
Той беше убил Ръмбилоу. Беше спасил живота й, а сега я гледаше, сякаш тя беше въплъщението на всичките му мечти.
— Гейбриъл! — Мускулите й, схванати от напрежението, я боляха, докато тя бавно сваляше пистолета. — Гейбриъл! — Тя залитна към него.
Той скочи от коня и тръгна към нея.
Срещнаха се на изкаляния път. Вятърът фучеше, дъждът се лееше все по-силно, но те не забелязваха нищо. Бяха отмъстили за Джери. Бяха освободили света от един негодник с черно сърце. Бяха живи. И се обичаха.
Гейбриъл така я притисна в обятията си, че тя остана без дъх.
Но Мадлин не се нуждаеше от въздух. Нуждаеше се от Гейбриъл. Тя наклони глава и обсипа челюстта му с безумно-страстни целувки. Устата й се напълни с дъждовни капки, можеше да се удави, но не я интересуваше. Не и докато бяха заедно. Гейбриъл плени устните й със своите и я целуна, сякаш тя беше душата му, сърцето му и той не можеше да живее без нея.
Мадлин искаше да говори, да му каже какво изпитва. Вместо това тя се опияни от вкуса на Гейбриъл, от уханието на Гейбриъл, от великолепната топлина, която се излъчваше от Гейбриъл, от невероятното чувство за близост с Гейбриъл.