— Такова е моето момиче. — Гейбриъл мъчително си поемаше дъх. — И аз бих убил за теб.
— Вече го направи.
— Бих дал живота си за теб.
— Да не си… посмял! — Мадлин здраво затегна шалчето около раненото му рамо. — Да не си посмял! — Тя се огледа. Имаше нужда от помощ, а наоколо нямаше никой.
— Дяволите го взели Макалистър! Един път да копнея за присъствието му, и него да го няма!
Гейбриъл се изсмя хрипливо.
— Ще успееш ли да се качиш в кабриолета с моя помощ?
— С твоя помощ. — Присвитите му очи бяха извори на болката. — Остани с мен.
— Разбира се, че ще остана с теб.
— Завинаги.
— Завинаги. — Глупавите сълзи напираха в очите й. — А завинаги е адски много време, но за да видиш колко трябва да оживееш.
— Такова е моето момиче. — Той се усмихна и бавно повдигна ръка, за да отметне влажните кичури от лицето й. — Прощаваш ли ми, задето те заложих? И загубих?
— Разбирах смисъла на действията ти. — За какви глупости се тревожеше този мъж, при положение, че и двамата имаха сблъсък със смъртта, а той бе полегнал на калния път с огнестрелна рана в рамото си.
— Въобще не ми пука за разбирането ти. Искам прошка.
— Прощавам ти!
Той я дръпна за косата към себе си и се взря в очите й.
— Мади, обичам те.
Тя изпсува, когато видя как червената кръв се процежда през финия бял лен.
— Значи ли това, че не ме обичаш?
— Обожавам те. Обичам те. — Тя откъсна лента от колана си и я завърза върху шалчето. — И много ще се развълнувам, че чувствата ми са споделени — когато се озовеш върху легло, а някой доктор вади куршума от рамото ти.
— Значи и ти ме обичаш.
— Щеше й се да му каже да млъква, да си пести дъха, но точно сега помежду им не биваше да съществува нищо недоизказано.
— Винаги съм те обичала. Мислиш ли, че щях да правя онова… с теб… ако не те обичах?
— Какво ли е „онова“? — Гейбриъл малко заваляше думите, но пак се усмихваше.
— Ще ти покажа, когато се пооправиш.
— Ще оздравея бързо.
— Дано. — Мадлин не можеше да устои по-дълго. Наведе се и впи устни в неговите. И двамата бяха мокри и кални, но устните му бяха топли и плътни — и изпълнени с живот.
— Обичам те — промърмори тя. — Обичам те, обичам те.
— Ще се ожениш ли за мен?
— Да. — Преди тя беше казала „да“, но не беше удържала на думата си. Мадлин зачака той да изкаже някакви въпроси, съмнения. Но вместо това той се усмихна.
— Днес?
Очевидно възнамеряваше да оживее достатъчно дълго, за да се замъкне до църквата и част от напрежението й се стопи. Щом Гейбриъл бе решил, че ще живее, значи щеше да живее.
— Забравяш церемонията по трикратното известяване на годежа на неделната служба. Значи трябва да минат поне четири седмици.
Той я гледаше така томително, че дъхът й секна.
— Имам специално разрешително.
— Специално разрешително? — Тя го погледна недоумяващо. — Откога го имаш?
— От четири години. Нося го със себе си навсякъде в очакване на деня, когато ти ще се върнеш при мен. — Той очевидно не усещаше разкъсващата болка, докато я гледаше сериозно с красивите си очи, обрамчени с разкошни черни мигли. — Ожени се за мен днес.
На устата й напираха много неща. Щеше й се да го обвини в свръхсамоувереност. Щеше й се да му каже, че не се е върнала при него. Щеше й се да спаси гордостта си, която той бе стъпкал в прахта с онзи арогантен облог.
Мадлин пъхна ледените си пръсти в ръката му.
— Днес.
Над Шалис Хол бляскаха светкавици и трещяха гръмотевици. Вятърът виеше над водоливниците и помиташе пушека от комините, а дъждът се лееше като из ведро, пълнейки речните корита и превръщайки пътищата в калища.
Часовникът в коридора удари полунощ. Мадлин седеше в едно кресло край леглото, въртеше брачната халка на пръста си и гледаше съпруга си в съня му. Свещите огряваха изопнатото му лице. Щеше да го боли още дни наред, но — тя докосна хладното му чело — той не показваше признаци на възпаление.
Без да сваля поглед от него, Мадлин отново седна. Тя сгъна крака под себе си, уви ги уви плътно в нощницата и оправи кашмирения шал на раменете си.
Радваше се, че има покрив над главата си в нощ като тази. По-рано днес, докато държеше Гейбриъл в скута си и му се обясняваше в любов, се бе наситила на дъжд и вятър.
Двамата бяха прекъснати най-безцеремонно от куцукащия Макалистър. Свадлив, какъвто си му беше навика, той не спря да се оплаква през цялото време, докато качваха Гейбриъл в кабриолета. По думите му, Макалистър претърсил цялата околност, докато ги намери. Гарнизонът бил задържал френския кораб. Всичко в Шалис Хол било добре с изключение на няколко трупа на „лакеи“ и няколко истеризирали жени. Докато подкарваше двуколката, той се беше оплакал: „Но очевидно не мога да ви оставя сами вас двамцата без да се забъркате в някоя каша.“