Лейди Табард продължи:
— За нещастие семейното богатство се изчерпало и се наложило мистър Ръмбилоу да се заеме със задачата по възстановяването му. По всичко личи, че се е справил превъзходно.
След един голям завой Мадлин зърна огромното имение.
— Така изглежда — пророни тя.
Двете с Тамзин проточиха вратове, за да го огледат и веднага се дръпнаха.
Шалис Хол изглеждаше така, сякаш по време на проектирането архитектът е бил в състояние на алкохолен ступор, но накрая беше изтрезнял и всячески се бе опитал да замаже грешките си. Триетажната сграда от бледорозов камък сияеше на слънчевата светилна като изплезен кучешки език. Всеки ъгъл беше окичен с кръгла куличка, а тук-таме се мяркаха декоративни балкончета, които прогонваха всеки намек за елегантност. Зданието беше увенчано със зашеметяваща комбинация от минарета и куполи. Незнайно защо — може би от претенциозност? — от всяко ъгълче и всяка пролука се хилеха фантастичните фигури на водоливниците.
Мадлин се засмя гласно на тази нелепица и си спечели гневен поглед от лейди Табард.
— Но това е такъв кич — опита се да обясни Мадлин. — Паметник на лошия вкус.
Лейди Табард изправи гръб.
— Не мисля, че сте в състояние да преценявате висшестоящите.
— Майко, тя се е завърнала от четиригодишна обиколка на Континента — дръзна да се намеси Тамзин. — И тя е Де Лейси.
Значи Тамзин можеше да говори и без да я ръчкат. И то в защита на Мадлин. Прекрасно. Мадлин отново се усмихна на девойката.
А Тамзин отново се извърна към прозореца.
— Очевидно обиколката се е отразила облагородяващо на нейна светлост. Достолепната й осанка и царственият израз говорят за човек с ненадминат вкус. — Лейди Табард се намръщи на Мадлин. — Но ме съмнява, че по-низшите членове на фамилията Де Лейси са благословени с кой знае каква култура.
— Нейна светлост е изключително културна — съгласи се Мадлин с ведра усмивка и щедро количество ирония.
— Да не намекваш, че аз не съм? — лейди Табард се стегна.
Мадлин примигна при неочакваната атака.
— Подобно нещо не ми беше хрумвало.
Лейди Табард продължи с щурма си:
— Защото аз отдавна съм на мнение, че културата е непристойна у една жена. Преди да се усетиш, жените почват да четат, да мислят, въобразяват си, че са равни на мъжете, а няма нищо по-неприятно от жена с претенции за интелигентност.
Мадлин зяпна и отчаяно опита да си събере ума, което най-накрая й се удаде.
— Мисля, че в това отношение можете да сте напълно спокойна, милейди.
— Дано!
Лейди Табард се обърна към Тамзин, която внезапно беше почнала да кашля и да сумти:
— Не се разболявай, миличка, чака те прием.
Тамзин, която държеше ръка пред устата си, закима енергично, погледна Мадлин и за пръв път в очите й проблесна чувство за хумор.
Аха. Тамзин имаше пъргав ум, поне докато този ум бе насочен срещу мащехата й.
Когато кашлянето поутихна, лейди Табард пое лицето на завареницата в ръцете си и я нащипа по бебешките бузки, докато те запламтяха. През цялото това време Тамзин седеше покорно.
— Тамзин, май ние сме първите гости. Зарежи го тоя твой вечен меланхоличен израз и завладей с щурм мистър Ръмбилоу!
Когато излязоха от каретата, здравеняците от хана вече бяха налице — поеха поводите на конете и разтовариха багажа. Мадлин реши, че това са едни от най-страшните слуги, които е виждала през живота си. Тя се вгледа в мъжа, който ги ръководеше и запамети чертите му. Черната коса висеше на мазни кичури около тясното му лице, носът му беше подпухнал и зачервен, сякаш го беше блъскал в твърде много стени и накрая го беше размазал. Мъжът отговори на погледа й и я огледа с волност, която граничеше с нахалството. Е, нали я мислеше за прислужничка.
Както го гледаше, той изхрачи на земята дълга струйка кафяв тютюн и опръска близкостоящите мъже. Двамата зловещи типове изпсуваха, а единият страховито размаха юмрук.
Лидерът го погледна. Само го погледна. Юмрукът се отпусна и грозният мъжага се върна към задълженията си.
— Ще си поговоря с мистър Ръмбилоу за конярите му — изсумтя лейди Табард. — Такъв език не е подходящ за ушите на една дама!
Когато втората карета, превозваща багажа на лейди Табард и камериерката й, затрополя по пътя, широката, тежка, боядисана в червено врата се отвори и навън излезе един атлетичен джентълмен с необичайно красиво и приветливо лице.
— Лейди Табард! Колко се радвам, че дойдохте.
Русата му коса сияеше на слънцето като златен ореол. Черното кадифе на миглите му обрамчваше сините му очи и ги открояваше като сапфири. Белите му зъби блестяха и добре поддържаният рус мустак му придаваше мъжественост.