Ръмбилоу пое ръката на лейди Табард, наведе се и я целуна през ръкавицата, докато очите му я гледаха настоятелно. Едва когато матроната се изчерви, той я пусна и се обърна към Тамзин.
— Драга лейди Тамзин, надявах се, че ще пристигнете тук рано. Вашето изящество ще подейства отпускащо на другите момичета.
Тамзин също се изчерви и отвърна на усмивката му.
— Разбира се, ще бъда щастлива да помогна с каквото мога — промърмори тя. Веднага щом джентълменът насочи вниманието си към Мадлин, Тамзин пребледня и го изгледа с нещо като негодувание или може би презрение.
Но Мадлин нямаше време да мисли върху реакцията на девойката, защото мистър Ръмбилоу пое ръката й. Не беше толкова висок, колкото първоначално си беше помислила. Всъщност не беше по-висок от нея, но имаше масивно телосложение, широки рамене и огромни ръце.
— Моля ви, лейди Табард, представете ме на неочакваната ми гостенка, за да я поздравя както е редно. — Той отправи към Мадлин толкова чаровна усмивка, че по гръбнака й неусетно пробягна тръпка.
— Младата дама е Мадлин де Лейси от съфолкското разклонение на рода Де Лейси. Тя е компаньонка и камериерка на Тамзин — лейди Табард метна към Мадлин поглед, който трябваше да заглуши всякакви протести.
Но сега Мадлин не можеше да се занимава с лейди Табард, защото беше покорена от непоколебимото възхищение в усмивката на мистър Ръмбилоу.
— Добре дошли, мис Де Лейси. Уверен съм, че присъствието ви значително ще допринесе за удоволствието на лейди Тамзин от нашето малко събиране.
Не целуна ръката й, но не беше нужно. Мадлин се опиваше от неприкрития интерес, допреди малко насочен към лейди Табард, после към Тамзин, а сега към нея. Мъжкото внимание — какъв рядък и ценен артикул! Повечето жени почти не успяваха да се доберат до него, а този мистър Ръмбилоу го раздаваше като италианско жиголо.
Очите му се разтвориха широко, сякаш нещо в лицето й го изненада, и той се усмихна като човек, който се забавлява страхотно.
Какво беше забавното тук? Мадлин би искала да знае. Ръмбилоу се завърна при лейди Табард и й предложи ръката си.
— Каня ви във временното си убежище, въпреки че то не съответства на изискания ви вкус.
Мадлин хвърли поглед на ужасната постройка, която в никакъв случай не съответстваше и на нейния вкус. Близкият оглед не подобри мнението й за къщата.
— Ала се надявам, че ще харесате престоя си тук. — Ръмбилоу поведе лейди Табард към дома си. — Предполагам, че съпругът ви скоро ще дойде?
Тамзин поизостана от мащехата си. Мадлин пък поизостана от Тамзин и внимателно започна да наблюдава мистър Ръмбилоу.
До такава степен бе под силата на магията му, че неколкократно трябваше да си напомни, че един чистоплътен и красив мъж не е задължително стока.
Не че преди четири години подобна фасада я бе заблудила. Заблудило я беше нещо много по-примитивно.
Гейбриъл не беше нито красив, нито чаровен — той се беше проявил като мрачен и навъсен човеко-звяр, който не даваше пукната пара за приличието, да не говорим пък за елементарната учтивост.
Но въпреки това я бе заинтригувал от първия миг, в който погледът й се спря на него. Ха! Нея и всички жени в залата. Около него витаеше излъчване, което приковаваше женското внимание, ухание, което привличаше като магнит. Променливите зелени очи улавяха възхитения женски поглед и го пленяваха, превръщайки го в безволев роб. Походката му… о, боже! Той вървеше, а хълбоците му се полюшваха по грациозно-хищнически начин. Ами ръцете му: с широки длани, с дълги, сръчни пръсти, които издаваха умелост в картите, в боксирането… в любовта. Ами широките му плещи, които създаваха илюзията за сигурност…
Не, за какво му беше изтрябвал чар на Гейбриъл? Едно кимване с брадичката и тя го следваше като кученце.
Как я унижаваше този спомен!
Снощи за пореден път го беше сънувала. Но в съня си не помнеше унижението. В съня си го беше познала и тялото й бе овлажняло от нега. В съня си той й бе направил всички онези неща, които й бе показал онзи единствен път — галеше я, дразнеше я, отведе я до върха… и нагоре. Събуди се, докато тялото й се разтърсваше от тръпките на оргазма.
Тя огорчено бе вперила невиждащ поглед в мрака, питайки се ще го забрави ли някога. Откакто се бе завърнала в Англия, духът му кръжеше в близост до нея, дебнейки сгоден момент да я сграбчи в ноктите си, да я отведе на онова място на сподавен шепот и споделена страст.
Но не и на любов. Той никога не я бе обичал — в противен случай нямаше да я предаде без капка колебание.