Мадлин вървеше сама без да се присъединява към някоя компания.
Дори след предателството му, тя продължаваше да смята Гейбриъл за интелигентен. Сега знаеше, че с лека ръка беше връчил десет хиляди лири за съхранение на някаква съмнителна персона. Ама че глупак.
Пукаше й единствено защото пропускът му показваше пропуск в прочутия й здрав разум.
Пропуск, допуснат вчера с визитата й в спалнята му. За няколко минути Гейбриъл беше заличил решимостта й да се изправи срещу него, въоръжена с достойнство и трезв разсъдък. Цялото й предишно негодувание се пробуди под острия му като камшик език и работата стана мътна и дълбока. Трепереше при мисълта за онова, което щеше да се случи ако Макалистър не беше пристигнал навреме. Беше излязла от онази спалня, решена никога да не допуска Кемпиън близо до себе си… докато няколко часа по-късно не чу думите на мистър Ръмбилоу.
Тиарата. Трябваше да си върне кралската тиара. Защо, ах, защо беше повярвала на баща си, че не я е заложил?
Как беше възможно Магнус да изпрати безценната тиара, семеен завет, подарък от Елизабет Първа като залог за някаква си игра на пикет без да има гаранция за почтеността на домакина си? Голото доверие изглежда беше взело ума на всички тези комарджии.
А тя защо не се беше уверила със собствените си очи, че тиарата е в семейния сейф, защо не я беше прибрала и скрила? Ако баща й не веснеше утре до обяд, щеше да поиска — не, помоли — Гейбриъл да я спечели за нея.
Досега не беше искала да се отклони от дълга си с цялото си сърце.
— Мис Де Лейси! Мис, чакайте.
Тя се обърна и видя грубиянина, който вчера я зяпаше, докато разтоварваше багажа. Той се изравни с нея.
Удивена и поизнервена от вниманието му, тя попита:
— Да? Какво има?
— Нищо няма, мис, просто помислих, че двамцата можем да си походим заедно, какво ще кажеш? — Широките му устни се извиха нагоре, а около сините му очи се образуваха бръчици. Явно хулиганът се мъчеше да го докара на очарователна усмивка.
Зъбите му бяха оцветени в кафяво и пред очите й мъжът изстреля струйка тютюн в крайпътната трева. Отвратената Мадлин се зачуди това ли е представата му за добри маниери: плюй по подчинените си, не плюй по дамите.
Много добре помнеше как я беше зяпнал, а днес го беше хванала да наблюдава гостите с преценяващия поглед на джебчия. Въобще не се съмняваше, че престъпните практики са част от недалечното му минало.
— Хей, к’во виждате, мис? — засмя се той и вонята на джин я удари право в носа.
За малко да му нареди да се пръждосва, но когато огледа дългата редица гости, видя, че си няма подкрепление. Виждаше как Тамзин оживено флиртува с някакъв младеж. Виждаше как Гейбриъл крачи в обичайната си поза — с ръце зад гърба и слуша мистър Пейборн, който му говори нещо. Далеч напред виждаше как златната коса на мистър Ръмбилоу блести на слънцето.
Но никой не беше наблизо. Нямаше кой да я спаси. В интерес на истината мъжът не представляваше реална опасност, а Мадлин де Лейси се гордееше, че е жена, която умее да де възползва от възможностите, а това си беше чиста проба възможност. Грубиянинът беше леко пийнал. Ходеше стабилно. Не заваляше думите. Но може би алкохолът беше притъпил сетивата му. Може би, ако го разпиташе с нужната доза финес, щеше да научи нещо за произхода и плановете на мистър Ръмбилоу.
— Ако желаеш, можеш да вървиш до мен — позволи му тя. Грубиянинът цял се ухили и разкри, че му липсва преден зъб.
— Мале, к’ви сме важни, а? Принцеса ли си, ма, к’ва ли си? Ама отива ти. Затуй те избрах сред другите момичета.
Мадлин предполагаше, че трябва да се чувства поласкана.
— Благодаря. На момичетата като мен не им излиза всеки ден късметът с мъжаги като теб. — Меко казано. — Откъде знаеш името ми?
— Поразпитах. Некои пичове вече ти беха взели мерника, ама им подвих опашките. — Дългото му черно палто плющеше и разкриваше бричове, напъхани в дългите до коленете ботуши и мръсна синя риза.
— Разбирам. — Мадлин нямаше търпение да разкаже на Елинор какво е пропуснала.
— Днеска и бездруго трябва да ходя. Следя ей оня там. — Човекът на мистър Ръмбилоу посочи Гейбриъл.
— И защо? — стресна се Мадлин.
— Загадка е тоя тип. Подозираме го. — Грубиянинът кимна, сякаш притежаваше магически трактат.
— Защо? — настоя Мадлин.
— Не млъкваш, а? — Ноздрите на покрития му с червени венички нос се издуха и той я изгледа гадно. — Да не го харесваш, ма? Не е той лъжица за устата ти. Ше ти се напъха в горещата фурна, а като свърши, ше те изхвърли кат мръсно коте. Сички благородници са такива.
Очевидно трябваше да престане да задава въпроси за Гейбриъл и да се поинтересува от вървящия до нея мъж. Но как се разговаря с такива като него?