— Накъде тръгнахте от Турция? — попита Тамзин.
— Към Италия. — Мадлин затъкна кичур коса в бонето си. — Тоскана беше особено красива. После Гърция. Страшно ми хареса тамошната кухня.
— Подозирам, че не само тамошната. — Преди години Гейбриъл я закачаше по повод на нейния вълчи апетит и готовността й да опита всичко, което не бяга от чинията. Сега той се усмихна при този спомен и при мисълта как Мадлин е направила гастрономическа обиколка на Европа.
— Германската не ми допадна много. Липсват им изтънчените и фини сосове, характерни за южноевропейците. Специално французите… — тя спря виновно.
— Била си във Франция? — Уж благият му вид не скриваше гнева му.
— Само за кратко. — Мадлин избягваше да го погледне в очите. Реших, че можем да се доберем до Марсилия, а оттам да се приберем вкъщи.
— Херцогиня Магнус до такава степен ли зависи от съветите ти? — Тамзин изглеждаше изумена и ужасена. — Ти ми даде отличен съвет, но да проникнеш във Франция на Наполеон, който е наредил всички английски граждани да бъдат арестувани, ми се струва абсолютна глупост.
— На мен също — съгласи се Гейбриъл. — Но моля ви, бъдете така добра да ми кажете какви основания имаше херцогинята да вярва, че ще пресече вражеската територия без да я арестуват?
Мадлин започна да прилича на едва озаптен вълк: сведена глава, настръхнала кожа, неподвижни ръце.
— Цяла Европа беше вражеска територия. Наполеоновата армия маршируваше и превземаше всеки град по пътя си, а френският флот се приготвяше за битка. Не намирахме безопасно пристанище, сигурен път.
Тамзин сключи ръце за молитва.
— Мадлин, ти и херцогинята сте били толкова храбри.
— По-скоро неразумни — поправи я Гейбриъл.
— Ако сте бил толкова загрижен за нейна светлост, можехте да я последвате. — След тази издайническа забележка Мадлин прехапа устни.
Значи беше забелязала отсъствието му, а? Хубаво. Щом той е изтърпял агонията на неизвестността дали тя е добре, и Мадлин е можела да изтърпи неизвестността ще се появи ли той.
— Имах такива намерения.
— Не си честна, Мадлин. Лорд Кемпиън беше натоварен с организацията на крайбрежната отбрана — защити го Тамзин. — Чувала съм татко да коментира. Лорд Кемпиън е бил натоварен с отбраната на цялото северно крайбрежие, нали така, милорд?
Гейбриъл погледна Тамзин, изненадан от подкрепата на това младо същество. Щом желаеше да се захване с гълченето на Мадлин, значи не беше неопереното голишарче, за което я имаше.
— Точно така. — Всъщност задълженията му въобще не се изчерпваха с това. На яхтата си превозваше шпиони до Франция и смели англичани от Франция, но задачата още не беше приключена и той нямаше право да говори за нея.
Той пренебрегна стреснатия поглед на Мадлин и решителното кимване на Тамзин, и се огледа наоколо. Тук цивилизацията свършваше и, подбудена от морския бриз, земята ставаше дива и неопитомена. Тревата беше по-жилава, дърветата — превити от вятъра. Ботушите му затънаха в пясък и чакъл, после пътят изчезна. Пешеходците се устремиха през дърветата към хълмистите възвишения, покрити с острица. Редицата червени и сини палатки приютяваше масите и столовете, които сега бяха заети от комарджиите и жените им. Част от по-младото поколение се беше настанила на одеяла, постлани на земята, а друга част скиташе по скалите, под които вълните се разбиваха с грохот, а отвъд тях хоризонтът се превръщаше в тънка синя линия и океанът се сливаше с небето.
На Гейбриъл му трябваше минута, за да осъзнае, че Мадлин е изостанала. Той се обърна и я видя да стои съвсем неподвижно. На лицето й беше изписано въодушевление. Очите й танцуваха, докато гледаха реещите се птици — ръцете й леко се повдигнаха, сякаш искаше да полети с тях. Вятърът развя небрежно сресаната й коса, която се подаваше изпод бонето, и залепи практичната зелена рокля за тялото й, очертавайки всяка негова извивка. Блестящите черни кичури се вееха назад и тя беше по-великолепна от голите женски фигури, които красят носовете на някои стари кораби. Мадлин беше на място сред дивата природа, защото беше тъкмо нейно дете.
Сърцето му подскочи, когато видя радостта й. Искаше да я прегърне, да я повали на неравната, песъчлива земя и да я затисне с тялото си. Искаше бризът да ги гали двамата, както галеше само нея сега.
Засмя се дрезгаво и грубо.
Тамзин нямаше да го разбере, нито пък някоя от жените, които се разхождаха и седяха със слънчобрани, за да предпазят нежната си кожа.