— Всички от Хърт Менър са с такава репутация.
— Използва сто думи там, където са нужни десет, а когато не говори за себе си, приказва за дейностите или дрехите на семейството си, което очевидно е най-старото, най-благородното и най-почитаното в цяла Британия. — Тамзин го изучи с поглед, докато той идваше към нея. — А и не намираш ли костюма му за просташки?
Късите ботуши на Хърт от златна кожа бяха в тон със срязаното му в кръста сако със златни нашивки. Кралско-синята му жилетка беше с подплънки на раменете и със златен кант, който влизаше в такъв остър контраст със синьото, че Мадлин я заболяха очите. Високата му яка беше така колосана, че той почти не можеше да мърда главата си, а движенията му издаваха, че под жилетката си носи корсет, за да придобие модния втален вид. Накратко, денди с отвратителен вкус.
— Мисля, че човек, който ще наследи титлата маркиз, голямо богатство и някои от най-хубавите състезателни коне в страната, може да създаде свой собствен стил.
— Значи и ти си на моето мнение — заключи Тамзин.
— Не съм арбитър на елегантността.
— Мисля, че си — проницателно заяви Тамзин.
Мадлин се загледа в полета на рибарчето, което се гмурна във водите и се направи на нечула-неразбрала.
— Хърт ми разказа за конете си.
— Нима? — Това беше добра новина. — В такъв случай си го впечатлила. Семейството на Хърт е лудо по конете и благоволява да обсъжда въпроси като родословието им само с много близки роднини.
— Изпълних указанията ти. Пърхах с мигли, задавах въпроси като ли че ми е интересно и веднъж леко докоснах ръката му.
— По всичко личи, че си свършила добра работа. А и навярно се интересуваш от коне. Фамилията на Джефи не беше ли от коневъди?
Тамзин придоби смутен вид.
— Да, но хич не ми е приятно да слушам за коне.
Мадлин успя да се направи на изненадана.
— Но това ще е голям минус за брачния ти живот.
— Обикновено Джефи не ми говори за коне. Обикновено се възхищава на косата ми и усмивката ми.
— Колко мило. — Колко блудкаво.
— Да. Ето го лорд Хърт. Ще ми платиш за добрия си съвет. — Тамзин протегна ръка и при поклона на Хърт страните й цъфнаха в очарователни трапчинки.
— Милорд, колко се радвам да ви видя.
— Надявах се, че вие и, разбира се, компаньонката ви ще ми окажете честта да се разходите с мен до скалите. — Хърт прокара пръсти през бакенбардите си. — Вие проявихте такъв интерес към еволюцията на средновековния кон в съвременния му, по-деликатен и бърз роднина, че реших, че бих могъл да изясня по-обстойно въпроса за ваше наставление.
— Невероятно мило да се сетите за мен.
— Да, нали? — съгласи се Хърт без капка такт или чувствителност.
Тамзин подбели очи към Мадлин и бъдещият маркиз й помогна да се изправи.
Мадлин криво-ляво стана сама. Като всеки истински Хърт и този беше абсолютен досадник, а потеклото му далеч превъзхождаше чара му. Нищо обаче не можеше да сломи убеждението на един Хърт, че той е най-висшето от всички създания и ако вземеше решение да приласкае Тамзин щеше да е трудно, почти невъзможно да му се покаже, че е сбъркал адреса.
Добре. На първо време Тамзин щеше да страда, но от вниманието на лорда можеше да извлече полза.
Съчувствието на Мадлин обаче трая само докато Тамзин не ги поведе към дървото, под чиято сянка се изтягаше Гейбриъл.
— Лорд Кемпиън, отиваме на разходка, а компаньонката ми си няма кавалер. — Дори не се наложи Тамзин да довърши поканата си.
Гейбриъл стана и се поклони.
— Прекрасен ден за разходка. С ваше позволение, лейди Тамзин, ще се присъединя към компанията ви.
— Великолепно! — Тамзин плесна с ръце и погледна палаво фучащата Мадлин.
Хърт размаха пръст с нехаен маниер, който не му подхождаше.
— Заплюл съм си лейди Тамзин, Кемпиън, но ако компаньонката ви устройва, нямам нищо против.
— Ще бъда повече от радостен да кавалерствам на компаньонката — отвърна Гейбриъл с влудяваща усмивка.
Хърт изобщо не осъзна грубостта си, въпреки че Тамзин беше на път да го отреже.
Мадлин поклати глава. Можеше да се грижи за себе си. Хърт действително щеше да изпита гнева й някой ден, макар че надали щеше да разбере с какво го е заслужил. Тя знаеше, че аристократите не обръщат внимание на прислугата и мислеше, че това безразличие е добре дошло за целите на маскарада й, но тази крещяща обида наистина я засегна и контрастното поведение на Гейбриъл я накара да изскърца със зъби. Нямаше да благодари на Гейбриъл за вниманието му. От друга страна не можеше да изкаже гласно мислите си или да го срита, без значение колко й се искаше. Нуждаеше се от тази възможност, за да поговори с него за информацията, извлечена от Големия Бил — и за кралската тиара. Ето защо последва Хърт и Тамзин по лъкатушната пътека, от която се виждаше брегът.