Хърт и Тамзин вървяха без да бързат, докато Хърт я наставляваше по някакъв, по всичко изглежда много важен, въпрос — е, важен за него. Мадлин още повече забави крачка, за да увеличи дистанцията между двойките.
— Трябва да спечелиш тиарата за мен.
Гейбриъл спря на място.
— А, значи за това сме толкова мили?
— Не съм мила, просто те търпя — изстреля тя. После си спомни, че малко четкане няма да дойде зле и добави: — Не искам да те убият.
— Само да ме поочукат. — Ръката му гальовно се плъзна нагоре по рамото й. Гейбриъл се наведе и я погледна право в очите. — Не обичаш комарджиите, но сега имаш нужда от мен. Горката Мади, сигурно ти е било много трудно да ме помолиш.
Значи нямаше да се даде лесно. Вятърът развя кичура, изплъзнал се изпод бонето й. Гейбриъл го прибра на място.
— Искаш тиарата си, нали? Каква цена си готова да заплатиш?
Значи той още я обичаше. Мадлин се почувства неудобно.
— Да заплатя?
— Нали не си си въобразявала, че неморален комарджия като мен ще спечели нещо толкова ценно като кралската тиара и ще ти я даде даром, нали?
Връхлетя я разочарование — въпреки че трябваше да очаква подобно нещо. Тръгна по пътеката, ръцете й висяха неподвижно покрай хълбоците.
— Не, не съм. Мога да ти дам думата си.
— Каква стойност има думата ти? Ти самата си спечелена от мистър Найт. Ти и цялото ти имущество. Ти нямаш нищо.
Тя се втренчи в Гейбриъл с безпомощен ужас. Беше прав, разбира се. Някакво логично късче от ума и доказваше правотата му. Но тя беше потомствена херцогиня. През целия си живот притежаваше повече земи, повече богатства от всеки друг. Дори хазартните пороци на баща й не бяха успели да издълбаят дупка в семейното състояние.
И папа беше пропилял всичко с едно хвърляне на зара.
Но дори тогава тя реши, че ще отиде при мистър Найт, ще налее малко разум в главата му и ще върне нещата в предишното им състояние. Не беше помислила, че преди да предприеме каквото и да е, ще й трябват средства, и то веднага. Тя сграбчи Гейбриъл за ръката:
— Трябва да ми имаш доверие, че…
— Само глупаците взимат нещо на доверие — безизразно отговори той.
Този безмилостен отказ не биваше да я изненадва. Не биваше, но…
— Значи няма да ми помогнеш? — Ръката й се отпусна.
— Не казвам това. Но изисквам… обещание. Обещание, което този път няма да нарушиш.
— Не нарушавам…
— И няма да лъжеш. — Гейбриъл й се закани с пръст. Защото тя нарушаваше обещанията си. Беше нарушила обещанието си да се ожени за него.
— Искам една нощ с теб.
Дъхът й заседна в гърдите. Гейбриъл не говореше сериозно.
— Какво? Не!
— Да. — Той беше сериозен. Очите му бяха пълни с нещо, което би трябвало да е триумф, но по-скоро бе… гняв.
— Ти сам го каза — отговори тя с дрезгав, несвойствен за нея глас. — Бях спечелена от мистър Найт. Това със сигурност пречи на сделката, която искаш.
— Той не трябваше да чака идването ти. Владението е девет десети от закона. — Гейбриъл се огледа. Хърт и Тамзин бяха изчезнали зад хълма. Бяха сами в долината. Той дръпна Мадлин в горичката, притисна я в обятията си и сведе лице към нейното.
— Отивай си — прошепна, после бутна бонето й, което увисна на завързаните под брадичката й панделки, и я целуна.
Не биваше да му позволява това. Вече беше познала вкуса му и се бе оказала твърде податлива на съблазънта му. Но той се целуваше прекрасно! А животът беше станал толкова сложен. Нещата не бяха в черно и бяло. По всички въпроси мнението й беше разколебано. Вече не знаеше на кого да се довери и от кого да се страхува.
Но знаеше, че никога не се е бояла от Гейбриъл. Той я притискаше плътно до себе си, сгряваше я, даваше й да усети силата му. Ръцете й се настаниха на силните му рамене. Очите й се затвориха и тя попадна в мрачния свят на сетивата.
Соленият и хладен бриз щипеше кожата й. Клоните над тях изскърцаха, листата зашумоляха, а в далечината вълните се разбиваха на брега. Слънчевата светлина се промъкваше през листака и я обливаше с топлината си. Устните му се люлееха над нейните, сякаш лекият натиск му доставяше най-голямото удоволствие на света, докато тя сама не отвори устни — съвсем лекичко, колкото да го опита. Само за едно бързо стрелване на езичето.
Гейбриъл улови езика й между зъбите си и засмука връхчето му, облиза го и го прелъсти в устата си. Те се вкусваха и докосваха, отворени един към друг. Мадлин се озова сред вихър от цветове — червено, черно и експлозии от златисто. Пулсът й се ускори, кръвта забушува в слепоочията й, дъхът й се смеси с неговия и двамата станаха едно с вятъра, дърветата и земята. Те се сляха с дивата природа като въплъщение на необузданата и великолепна страст.