Макалистър зяпна от изумление.
— И тя отказа да си тръгне? — попита той, когато най-сетне затвори ченето си. — Аз се изправям на нокти всеки път, когато видя някой от онези злодеи с пистолети на кръста. На нейно място щях да се омета оттук.
Гейбриъл поклати глава при тази възхвала на малодушието. Макалистър никога не беше бягал от един добър бой.
— Не можеш. Ще ми трябваш преди всичко това да е приключило.
— Хъм — беше неясният отговор. Гейбриъл обаче знаеше, че слугата му е доволен. — Дори сега ти е под носа и не се налага да я преследваш.
— Напротив, налага се.
— Не ми е ясно защо.
И Гейбриъл не беше наясно. Това, което го имаше между него и Мадлин, беше неповторимо и не можеше да се сравнява с нищо в досегашния му живот. Преди четири години, когато за пръв път бяха заедно, тя нямаше представа каква изключителна връзка съществува помежду им. Плътска, чувствена връзка — да. Те бяха полудели от желание един по друг и телата им бяха нетърпеливи да се слеят. Но имаше и нещо повече — те бяха приятели. Споделяха сродни идеали, богато въображение, чувство за хумор — въпреки че сега Мадлин поставяше всичко това под съмнение. Ако той беше от типа мъже, които се скатават и са марионетки в ръцете на жените си, бракът им щеше да успее. Но той беше съвсем друг тип мъж. Вместо това тя вдигна сцена в Алмак и докато сипеше укор след укор, той можеше да мисли единствено за заплахата й да го напусне.
Прие нападките й без да пророни дума.
Когато тя се прибра вкъщи, той направи онова, което много пъти се беше представял — изкатери се по дървото пред прозореца й и влезе при нея, за да я направи своя жена.
Мислеше си, че това ще оправи всичко. Мислеше си, че тя ще познае и приеме собственическата му претенция. Друг път. Тя си отиде и той остана сам, в плен на спомените. Това се оказа по-лошо от предишните му фантазии, защото спомените бяха истински.
Знаеше какви са гърдите й — тежки и заоблени, с прасковено розови зърна, които откликваха на докосването му Знаеше, че златната й кожа е нежна и топла, особено между бедрата й… особено на мястото, където той се зарови. Знаеше, че тя отговаря с ласки на допира му, а дълбоките й стенания му даваха благословията й, дори когато я нараняваше.
Защото той я нарани, когато проникна в нея. За една толкова висока, нахакана и дръзка жена, тя беше много тясна пенисът му бе потънал в топлината й, която го обгърна по такъв неповторим начин, че той все още се будеше от сънища, в които отново се заравяше в тялото й, треперещ от желание. Но въпреки малките й размери, той не я беше пощадил от проникването, защото не можеше — не можеше да се оттегли. Тя му го беше върнала тъпкано: хапа го, забива нокти в гърба му. Тя го беляза като неин, той я беляза като негова.
После го изостави.
— Проклятие! — Той захвърли съсипаното шалче на пода.
— Ще ги съсипеш всичките без да усетиш — Макалистър шляпна ново шалче в ръката му.
Когато Гейбриъл проникна в нея, той я завладя. Утробата й го приласка, хълбоците й се извиха, за да го поемат, краката й се обвиха около кръста му. Движенията й сякаш бяха оркестрирани, за да му доставят удоволствие, защото с всяко помръдване тя го приближаваше до върховния миг на живота му. Когато влезе докрай в теснотата и, Гейбриъл свърши и семето му изригна в утробата й с такава мощ, че той умря от блаженство, но още преди да излезе от нея, пенисът му възкръсна за повторен подвиг. Боже, каква нощ беше само!
Макалистър вдигна голяма олелия, докато изчетка прекрасния, тъмносин жакет на господаря си. Гейбриъл не му обърна внимание.
Тогава видя Мадлин в Шалис Хол — горда както всякога, висока, красива, може би поотслабнала и получи такава огромна и неотслабваща ерекция, че няколко омъжени дами я забелязаха и предложиха услугите си. Но той беше безразличен към услугите им. Той искаше само Мадлин, а да я има беше почти невъзможно.
Макалистър очевидно не одобри усмивката на господаря си.
— Момата не може да остане при теб. Баща й я загуби от онзи американец.
— Мистър Найт не е трябвало да чака толкова. Разбирам го каква игра играе. Да я накара да му дойде на крака — да, това е начин да утвърди властта си, но докато наградата скита из провинцията, той поема риска някой лишен от принципи мъж да изяви претенциите си върху нея. — Картоиграческата етика да върви по дяволите. Гейбриъл открай време знаеше, че тя му принадлежи и никой друг нямаше да го изпревари.
— Кога забрави принципите си?
— Не съм ги забравил. Просто избирам да не ги приложа спрямо мистър Найт. Да си спечелиш съпруга на карти, пропускайки частта с ухажването, е адски лош начин за задомяване.