Устните му се опънаха в мрачна, тънка линия.
— Описваш баща си, не мен.
— Има ли разлика между вас двамата?
— Да.
Категоричният му отговор за пореден път предизвика учудването й. Защо Гейбриъл толкова ненавиждаше баща й? Обикновено хората харесваха папа. Той беше веселяк, който играеше карти, пиеше и се движеше с цвета на нацията. Какво у лорд Магнус предизвикваше грубостта на Гейбриъл?
Гейбриъл наблюдаваше как концентрацията й, която бе насочил изключително към себе си, се прехвърля върху баща й. Мъжът, на когото толкова му пукаше за нея, че я беше проиграл на някакъв американски негодник.
— Още го няма — промърмори тя и се огледа наоколо, сякаш очакваше да види как червендалестия възрастен веселяк нахлува в балната зала, потупва мъжете по рамото, целува дамите по бузите и най-накрая забелязва единственото си дете, единствения си роднина.
— Единственото, за което може да се разчита на баща ти, е че на него за нищо не може да се разчита — безизразно рече Гейбриъл.
— Картоиграческият инстинкт никога няма да го подведе. Във всичко друго на него…
— Не може да се разчита, както вече казах. — Когато Мадлин изчезна, Гейбриъл се закле, че тя отново ще бъде негова. Дълго премисляше къде е сбъркал и стигна до заключението, че е бил твърде щедър в уверенията си в пламенна любов. Ако искаше да я управлява правилно, трябваше да я държи в неизвестност относно действията си и чувствата си спрямо нея.
В края на краищата баща й правеше точно това, а тя го обичаше безумно. Съгласието й за характера лорд Магнус беше показателно за степента й на безпокойство.
— Знам. Помня… писмата, с които трябваше да упълномощи управителя да ми преведе издръжка за управление на именията, и които забрави да изпрати. Колко пъти обещаваше да си е вкъщи за Коледа и все не идваше. — Внезапно Мадлин млъкна, затисна устатата си с ръка и огледа балната зала, сякаш флиртът на мадам Вавасьор с лорд Уитард я интересуваше.
За пръв път тя признаваше колко мъка й е причинил баща й. Гейбриъл не подценяваше важността на откровенията й — или факта, че тя се бе обърнала към него, за да си върне кралската тиара.
Всичко вървеше като по вода.
— Навремето разсеяността на папа ми изглеждаше особено трагична, докато не разбрах, че просто не трябва да допускам той да забравя за отговорностите си — заяви Мадлин с престорена небрежност. — Въпрос на организация от моя страна.
— Каква находчивост. — На Гейбриъл страшно много му се искаше да докосне ръката й, да я увери, че се е справила отлично. Но трябваше да я извади от равновесие. Искаше тя да си представя, да се страхува, вълнува, мисли за съдбата, която я очаква. — Нямаше те четири години. Лорд Магнус как се оправяше без теб през това време?
— Бях наела добър управител. Той се оказа доста способен, а и честен. Аз съм добра съдница на човешките характери. — Мадлин си затвори устата и скръцна със зъби, сякаш беше осъзнала или че не е била добра съдница на неговия характер, или че е допуснала грешка, когато го е отхвърлила.
Той не започна да се бие в гърдите. Тя беше умно момиче и си знаеше.
— Някаква си компаньонка! — Пронизителният глас на лейди Марджърисън се разнесе до тях. — Непристойна и нахална. Трябва да я държат под око!
Гейбриъл й се намръщи.
— Гейбриъл, трябва да си вървиш, но първо… По-рано… — огромните очи на Мадлин бяха сериозни, докато задаваше въпроса си — когато говореше за целувки… и…и…
— Сношение? — услужи й той с думата.
— Защо ми зададе такива нагли въпроси?
Той се изправи, поклони се и се приготви да се оттегли — засега.
— Искам да знам дали си струваш стойността на тиарата.
Ръмбилоу си взе моментен отдих от танците, разговорите и умилкващите се около него момичета за да огледа залата. Всичко вървеше по план. Гостите се бяха отпуснали в познатата обстановка на провинциалния прием. Младите дами флиртуваха и се продаваха на най-близките богати джентълмени — точно като уличните курви.
Всички с изключение на малката лейди Тамзин, която бягаше от вниманието на лорд Хърт от единия до другия край на залата.
Ръмбилоу щеше да й се притече на помощ. Тя и него не харесваше, щеше да е забавно да види реакцията на лейди Тамзин, притисната между чука и наковалнята.
Комарджиите също се бяха отпуснали и обръщаха внимание на любимите си съпруги и отрочетата си, за да компенсират факта, че утре ще стоят заключени и ще играят, сякаш безсмъртната им душа е заложена на карта. Докато всъщност ставаше въпрос не за душите, а за портфейлите им. Душите им отдавна бяха проиграни.
Десет хиляди лири на играч, десет комарджии, общо сто хиляди паунда. Разходите бяха двайсет хиляди лири, но търговците не можеха да си изврънкат парите от длъжник, който е избягал от страната. Никога вече нямаше да му се наложи да захване работа. Евентуално би работил само за удоволствие.