— Казвам ти, всичките ти гости се промъкваха, зяпаха през прозорците, пробваха ключалките и видях как някой влезе.
Големия Бил. Мадлин разпозна гласа му, въпреки че в мазния му тон нямаше и следа от предишната самоувереност.
— Вратата беше заключена. Всичко беше обезопасено — Мистър Ръмбилоу говореше студено и рязко.
Мадлин повдигна вежди. Вратата била заключена? Но тя не беше заключвала след себе си. Как беше възможно?
— Казвам ти…
— Вярвам ти. — Те се приближиха и по тона на Ръмбилоу си личеше, че е недоволен. — Но защо не знаеш кой е? Твоя работа е да пазиш сейфа.
— Пазих! Хората ми патрулират нощ и ден, ама не могат да се запознаят с надутите ти гости!
— По-добре да започнат да ги свалят. — Ръмбилоу не криеше нетърпението си. — Ако знаеха кой си, щяха да напуснат къщата и играта, искайки обратно залога си.
— Тъпи крави — измърмори Големия Бил.
Мъжете влязоха в стаята. Светлината от свещта на мистър Ръмбилоу изглеждаше прекалено ярка и Мадлин сведе глава.
— Извиненията ти не ме интересуват. Ако искаш дял от плячката, по-добре да си гледаш работата. Предположи. Кой е бил? — В мрака мистър Ръмбилоу звучеше по-малко като аристократ и повече като… Големия Бил.
— Мъж е — намуси се Големия Бил.
Мъж? И мъж ли имаше тук? Това обясняваше отворената врата, но добавяше нов елемент на опасност.
Очевидно мистър Ръмбилоу беше направил гримаса, защото Големия Бил му се тросна:
— Не можах да видя повече. Ако не си забелязал, друже, тук е по-тъмно отколкото в подземното царство.
— Ще се наложи да претърсим къщата. Накарай охраната да скъси периметъра. Аз се качвам горе и постепенно ще сляза. Постави някого на пост пред вратата, за да го залови, докато бяга.
— Да го застреля ли?
— Първо искам да поговоря с него. Може би един от онези аристократични идиоти се опитва да си опече играта.
— Като ли че може да опече нещо. — Големия Бил се смя до прегракване.
Мистър Ръмбилоу се засмя сърдечно:
— Да-а.
После Мадлин чу глух удар, задавен звук и суровия глас на Ръмбилоу:
— А може и да е направил сериозна беля.
Мадлин подаде глава иззад ръба на масата. Мистър Ръмбилоу беше сграбчил Големия Бил за гърлото и го притискаше към стената, а ръката му служеше като лост. Свещта обливаше лицето на Ръмбилоу с демонични сенки… или просто изражението му, намеренията му бяха демонични?
— Никога не подценявай тези копелета. Някои от тях са умни. Някои от тях са почтени. Някои от тях дори са двете, но повечето ще ме ограбят като едното нищо, и на всичкото отгоре ще се фукат с това — от безопасно разстояние.
Големия Бил извика нещо със запушена уста. Ръмбилоу го пусна и Големия Бил се свлече на пода. Ръмбилоу още държеше пистолета и го насочи към носа на слугата си.
— Никога не забравяй кой командва тук.
— Няма. — Големия Бил дишаше тежко. — Няма. — Въпреки че още беше с пушка в ръка, той приличаше на най-изпаднал главорез.
Мадлин си беше имала вземане даване с много такива хора по време на странстванията си. Те бяха опасни, но с тях човек можеше да се погоди. Интелигентните, зли мъже като Ръмбилоу бяха коварните усойници.
Кой беше той? Какво беше намислил? Тези въпроси никога не бяха изглеждали толкова важни.
Докато вървяха по коридора и отнасяха свещта със себе си, Мадлин бавно се изправи. Трябваше да разбере какво става тук. Но първо трябваше да се измъкне от тази къща, а с охраната на вратата това беше…
Някой я сграбчи за ръката. Тя си пое въздух, но преди да изпищи, една мъжка ръка затисна устата й.
Тя замахна с лакът и фрасна човека в ребрата.
Тогава Гейбриъл изръмжа и свирепо прошепна:
— Какво правиш тук, по дяволите?
16
Мадлин затаи дъх и през съзнанието й пробягна мисълта, че предпочита да се изправи пред пистолета на мистър Ръмбилоу. Тя отмести ръката на Гейбриъл от устата си и прошепна:
— Дойдох… ъъъ… за да… — После й просветна. Та тя не дължеше обяснение на Гейбриъл! — Ти какво правиш тук?
Без да пуска ръката й, той я повлече по коридора към друга стая, по-тъмна дори от игралния салон. Чу лекото пращене на кремъка му, видя искрите и най-накрая една свещ засия.
Мадлин разполагаше само с един момент на леко недоволство преди да види гневното му лице.
А той наистина беше бесен. Носеше черна риза, черни панталони и черни ботуши. Устните му бяха опънати в тънка жестока линия, а присвитите му очи блестяха гневно.
Завладя я слаб пристъп на съжаление към мистър Ръмбилоу: ако този човек си въобразяваше, че има шансове срещу Гейбриъл, чакаше го тъжна изненада.