— Какво правиш тук? — отново попита Гейбриъл.
Трябваше да спре да съжалява мистър Ръмбилоу и да започне да се тревожи за себе си. Само веднъж беше виждала Гейбриъл такъв — когато тя вдигна онази срамна сцена в Алмак — и резултатите се оказаха катастрофални. За тялото й, което беше научило толкова много за толкова кратко време. За съзнанието й, което не беше познало и миг покой от онази нощ насам.
Поигра си с мисълта да излъже, но не. Тя беше бъдещата херцогиня Магнус. Да, не беше удържала на думата си. Нямаше към този грях да добави нова лъжа.
— Дойдох, за да открадна тиарата, и мислиш ли, че идеята ти да запалиш свещ, когато Ръмбилоу претърсва къщата, а хората му дебнат отвън, е добра?
— Проклятие, жено! — Гейбриъл взе свещта и с пламъка й запали три свещника, всеки с по четири свещи.
След абсолютния мрак толкова светлина дойде на Мадлин твърде много и тя се почувства уязвима и нервна.
С Гейбриъл се намираха в една малка, но луксозна спалня, вероятно на вдовицата, която и да е била тя. В контраст с претрупаността на останалата част от имението тази стая беше добре наредена с богата, старомодна лека мебел. Стените бяха боядисани в златно и тежки, изумруденозелени завеси закриваха прозорците. Лакираните повърхности бяха отрупани със предмети от шлифован кристал, а балдахиненото легло беше приготвено и очакваше собственика си.
Гейбриъл кимна, сякаш беше много доволен от този факт, улови Мадлин и така я завъртя, че гърбът й се оказа притиснат в една балдахинена колона. Той я държеше в капан.
— Какво правиш? — тя заблъска ръцете му.
— Нямаме друг изход. Ще ни хванат. Номерът е да си помислят, че са ни хванали да правим нещо, което искаме да скрием. Нещо, с което ще могат да ни изнудват.
Мадлин отлично разбираше накъде бие Гейбриъл. Не беше някаква света вода ненапита. Дори знаеше, че е без значение кого са видели хората на Ръмбилоу и по чия вина с Гейбриъл са се озовали в това положение. Значение имаше само да избяга без да я заловят, без да се налага да обяснява на всички коя е и защо е приела фалшива самоличност, да избяга, без да стане една от жертвите на Големия Бил. Тя бодро развърза бонето си и го захвърли на един стол.
— Много добре. Целуни ме и се постарай да вложиш емоция.
Той я изгледа отвисоко и се усмихна. Не жестоко и подигравателно — о, не. Усмивката му беше почти нежна, почти обожаваща.
— Ще го направя, но още има време. Нека Ръмбилоу дойде наблизо.
Значеше ли това, че Гейбриъл няма да я целуне, докато не му се наложи?
— Добра ли се до сейфа? — измърмори той.
— Тъкмо напипах ключалката и видях свещта на мистър Ръмбилоу. — С охота щеше да отговори на Гейбриъл, но и тя имаше въпроси, изискващи отговор. — Проследи ли ме?
— Не. Някой видя ли те?
— Не, но очевидно теб са те видели!
— Мамка му на лошия късмет. — Той вдигна глава и като ли че се ослуша. Някой изтрополя отгоре, но иначе всичко беше тихо. Той отново сведе глава и я попита:
— Помниш ли онази вечер, когато се срещнахме? Ти танцува два последователни пъти с мен и дързостта ти вдигна ужасен шум, но когато вечерта приключи, всички знаеха, че ни е писано да се оженим.
Защо й говореше по този начин? Този тон, нисък и съблазнителен, я изправи на нокти, а тя не искаше да е на нокти. Не и когато той усещаше всеки неин дъх, всеки трепет на тялото й.
— Очевидно са грешали.
Ръката около кръста й беше нежна и в същото време толкова яка, че Мадлин никога не би успяла да се откопчи. А и къде да отиде? Гърбът й се облягаше на колоната, вратата беше безкрайно далеч, Гейбриъл се движеше с измамна пъргавина, а въоръжен мъж обикаляше из коридорите. Беше абсолютно безпомощна. Но…
— Ако няма да се целуваме, защо стоим толкова близо?
— Защото искам. — Гласът на Гейбриъл беше топъл и весел, като пращящият в камината огън през студен зимен ден — и също толкова опасен. Защото освен че дават топлина, огньовете изгарят, а в сегашното си настроение Гейбриъл беше див и първичен, което вещаеше лошо за преследвачите им… и за нея.
— Мади, помниш ли, когато се промъкнахме в градината на бала на лейди Крест?
— Спомени, а, Гейбриъл? — Присмиваше му се, но и тя помнеше. — Мислех, че презираш всеки спомен за мен.
— Да презирам ли? Нито един дишащ мъж няма да презре спомена за теб. Ти оживя в прегръдките ми. — Онази усмивка, която вледеняваше всяка фибра на тялото й, още играеше около устните му. — Въпреки младостта си, ти беше толкова красива и нахакана, толкова самоуверена, че нямаше да се изненадам, ако някой друг те беше научил на любов.