— Не! — Тя се размърда неспокойно. И се прокле, задето бе издала ревниво пазената истина.
— Знаех.
Значи беше все едно.
— Разбрах го, когато те целунах. Ти беше толкова нетърпелива и толкова непохватна.
Мадлин помнеше и това. Веднага бе пожелала да му покаже, че е негова, но си нямаше представа дори за основата на целуването. Устните й бяха нацупени и изопнати, а краката й се тресяха в кожените си пантофки. Сега знаеше — той бе разпознал неопитността й.
— Каква глупачка бях.
— Не, просто беше много млада. Лекът за младостта се нарича „време“. За глупостта няма лек. — Той притисна главата й към рамото си, предлагайки й утеха. — Като се замисля, помня онова велико, арогантно чувство на триумф, че ще бъда първия.
Тя се отблъсна от него, отхвърляйки утешението му. Отхвърляйки Гейбриъл.
— Какво магаре беше. И си.
— Да — призна си той без капка срам.
Двамата я можеха тази игра.
— Коя ти беше първата, Гейбриъл? — подразни го тя.
— Няма значение. — Пръстите му я погалиха, заровиха се в косата й, вдигнаха лицето й към неговото. — Защото ти ми беше последната.
Сърцето й подскочи при това признание.
Тогава той я целуна и не й остана време да мисли за чест или достойнство. Гейбриъл завладя мислите й като устните й — алчно, вкусвайки ги гладно, нетърпеливо, хапейки ги леко, сякаш устата й беше угощение, приготвено специално за него.
За един момент. Отдръпна се, защото Мадлин не отговори.
Може би Гейбриъл, помисли си тя, наистина не желаеше да я целува. Може би пробуждаше спомена, замисляйки някакво гнусно отмъщение.
Изсмя се тихо. Не, той все още я искаше. Искаше да я извади от равновесие, искаше я достатъчно, за да я притисне в ъгъла като огромен вълк, който свирепо ухажва вълчицата си.
— Помниш ли онзи път в библиотеката на лорд Нюкасъл, когато така се целувахме, че ти ме повали на бюрото му? — Очите му блестяха, ала гласът му беше нежен.
Да, Мадлин помнеше, а под ръцете й тялото му беше различно и все пак същото: стегнато, силно, горещо — топлината се излъчваше от кожата му. Пръстите й се плъзнаха по широките му рамене, проследявайки очертанията на мускулите и костите… проследявайки мъжа, когото беше опознала толкова интимно. Той бе тук, но сега беше по-различен, по-голям, по-корав, с отсянка на жестокост, която липсваше преди. Точно сега — а може би и никога — тази жестокост не беше насочена към нея. Но понякога — с поглед, с презрителна усмивка — този мъж я плашеше.
Едно време не би си признала, че нещо я е уплашило. Сега не беше толкова глупава. Въоръжени мъже, мъже с бурно и насилствено минало, мъже, калени от смъртта и страданието — Ръмбилоу и Големия Бил — я плашеха. Не подценяваше опасностите, които криеше сегашната ситуация. Единствено Гейбриъл, мъжа, когото беше отритнала, я разделяше от смъртта.
Гейбриъл щеше да я спаси. Но освен това имаше причина да търси отмъщение. Тя се вгледа в лицето му, омекотявано от прелестната светлина на свещите, но въпреки това ъгловато и изсечено.
— Ще ни застрелят ли?
— Да беше помислила за това преди да излезеш от спалнята си. — Ръцете му се обвиха още по-плътно около нея.
— Щях, ако беше обещал да ми спечелиш тиарата без да поставяш такива долни изисквания.
— Долни? Желанието ми да си легнем заедно в замяна на кралската тиара? — Ръцете му бавно се плъзнаха по гърба й. — Съвсем не. Надничарят си изкарва надницата.
— Ти не си надничар. Ти си… — Мадлин се поколеба в решителния момент.
— Предполагам, че щеше да кажеш „комарджия“. — Той се наведе и зашепна в ухото й. — Или може би… граф от древен и почитан род. А може би… бившият ти годеник. — Гласът му ставаше по-дълбок с всяка изречена дума. — Или дори… твоят любовник.
— Само веднъж. — Тя го блъсна в гърдите.
— Само една нощ — поправи я Гейбриъл. — Предложих ти да спечеля тиарата, ако си заминеш оттук, но ти ми отказа. Сега е твърде късно. — Тогава, докато ръцете му бродеха по тялото й, на лицето му се изписа удивление. — Боже господи, Мадлин, какво е това? — Той повдигна кобура, висящ на кръста й.
— Пистолет.
— Зная — сопна й се той. — Каква работа имаш с него?
— Нося го, за да се защитавам.
— Един пистолет? Един изстрел? Срещу онези мъже?
— Ако носех десет пистолета, чантичката ми щеше да натежи много. — Понякога мъжката логика беше абсурдна. — Освен това с какво си подсигурил собствената си защита?
— Нож в ботуша и още един в ръкава. — Той огледа кобура, чиято пищна украса скриваше предназначението му. — Много елегантно. Много практично.
— Благодаря. — Колкото и да не й се искаше, тя се разтопи от възхищението му.