— Никой никога не би се сетил, че носиш пистолет.
— Това по принцип не се очаква от една дама. — Тя му позволи да свали кобура от кръста й.
— Защо не го сложи в чантичката си? Или в маншона си? — Той пъхна оръжието й под леглото.
— Пробвала съм и двата начина, но понякога, както тази вечер, предпочитам ръцете ми да са свободни.
Сега Ръмбилоу ходеше точно над главите им. Двамата погледнаха към тавана, сякаш можеха да го видят — или пък той тях. Бяха загазили. Знаеха го, просто не знаеха колко сериозно.
Гейбриъл отново я взе в обятията си.
Пулсът й се ускори — вероятно звукът от стъпките на Ръмбилоу я плашеше.
— Винаги ли си екипиран с нож? — попита тя Гейбриъл.
— Най-малко с един.
— Ами преди, в Лондон? И, тогава ли? — попита тя, очарована от тази нова страна у него.
— Винаги. В случай на неприятности.
— Що за неприятности?
— Уличната измет. А сега… французите. През цялото време ли ходиш с пистолет?
— Ако усещам потребност и ако е възможно да го скрия.
— Препоръчвам ти да го носиш със себе си колкото се може повече, докато трае приемът. — Той постави пръст на устните й, за да спре по-нататъшни въпроси. — Трябва да се съсредоточим върху задачата си. Налага се да убедим Ръмбилоу и кохортите му, че сме любовници.
От вълнение сърцето й прескочи един удар.
— Не мога да го направя.
Той отново се усмихна, но този път това беше онази озъбена, свирепа усмивка, която Мадлин толкова добре бе изучила за последните два дни.
— Дори ако алтернативата е смърт?
— Умееш да убеждаваш. — Умееш да всяваш страх.
— Ще ги заблудим. Помниш ли как за малко щяхме да дадем повод за скандал? Боях се, че горката Елинор ще колабира, докато се опитваше да ни следва.
— И имаше защо. — Мадлин се загърчи, мъчейки се да отслаби хватката му.
— Не мърдай. — Когато отново проговори, гласът му беше сподавен и напрегнат. — Помниш ли какво ти казах, когато си тръгнах онази сутрин?
Помня. Мадлин мразеше тази дума. Тя помнеше, а с Гейбриъл се понасяше по вълната на спомена.
Той се облегна над леглото и се взря в очите й.
— Следващия път ти ще дойдеш при мен.
Докато светлината на деня си проправяше път в спалнята й, тя се задушаваше от чувството за поражение.
— Не.
— Ще дойдеш при мен, защото нямаш избор. — Сподавеният му глас трепереше от напрежение. — Защото съм част от тялото и душата ти, и за теб съм насъщен като въздуха, който дишаш, като вятъра, който гали косата ти.
Мадлин се плашеше от него, не защото смяташе, че ще я нарани, а защото се боеше, че е прав.
— Не!
— Вярвай в каквото искаш. Ще се върнеш при мен.
Затова тя се бе отдръпнала от изкушението, бягайки на Континента, което беше безпрецедентен акт на мекушавост — или на мъдрост.
Гейбриъл вдигна глава и се ослуша, после се приведе над нея като мъжкар, който защитава женската си. Като любовник, който брани дамата си.
— Ръмбилоу е горе на стълбището. — Изражението му беше изключително странно — не онази хищническа усмивка, не онази подигравателно-чаровна усмивка, а усмивка, изпълнена с очакване, която я накара да отстъпи назад.
— Сега ще те защитя. Но за сделката трябва да решиш.
Нямаше накъде да мърда. Беше притисната в балдахинената колона.
— Какво?
— Направи избора си. Плащай исканата цена и утре ще имаш тиарата си. Откажи ми — и я губиш завинаги.
17
— Да не си полудял? — Мадлин го заблъска по раменете. — Утре татко може да пристигне.
— Може — охотно се съгласи Гейбриъл. — Тогава ще използва тиарата като залог и семейният завет ще изчезне вдън земя.
— Освен ако не го разубедя. — Мадлин щеше да го разубеди.
— Освен ако не го разубедиш. — Гейбриъл очевидно й нямаше вяра.
— Когато това стане, ще се окаже, че падението ми с теб е било напразно. Позорна сделка, Гейбриъл. Позорна!
— Да. — Палецът му бавно и нежно описа кръг около зърното й.
— Недей. — Тя отблъсна ръката му, но познатата тръпка пробягна по гръбнака й. Безумната слабост атакува колената й. Това беше Гейбриъл и както винаги близостта му събуди у нея порочни желания. Изпълни я… с греховни копнежи.
Той размачка схванатите й рамене.
— Като всеки добър комарджия, ти трябва да прецениш шансовете и да действаш.
Гърдите й се надигаха и спущаха, докато тя го зяпаше и оглеждаше… преценявайки шансовете си. Щеше ли баща й да пристигне навреме? Може би. Вероятно. Но в противен случай… можеше да спаси тиарата с едно просто действие.
— Позорна — отново измърмори тя. Чуваше как ботушите на Ръмбилоу тропат по стълбището и почти се надяваше, че той ще влезе в стаята и ще спаси… Гейбриъл от пистолета й. Но това нямаше да е спасение. Не се беше смахнала чак дотам, за да повярва в подобно нещо. Трябваше да се разберат преди Ръмбилоу да се появи.