— Ще се целуваме или не? Защото вече е време.
— Първо трябва да решиш. — Гейбриъл безгрижно се наведе към нея.
Този мъж беше луд!
— Ще ни спипат.
— Избирай.
Гласът й беше тих, но проникнат с възмущението на цялото й същество.
— Може и да не спечелиш.
— Лошият късмет не отминава и най-добрите играчи — призна той.
Но не и Гейбриъл. Той не разчиташе на късмета си. Мадлин добре познаваше хитростите на острия му като бръснач ум.
Опита се да бъде разумна. Той я беше натикал в миша дупка.
Пък и какво значение има една нощ? И преди беше спала с Гейбриъл. Вече беше виждала голото му тяло, беше го поела в себе си и оттам нататък той я беше поел. Не е като да беше девица. Тя беше… почти девица.
Извърна глава и се втренчи в открехнатата врата. Врата, от която сякаш я делеше безкрайно разстояние.
Но да спи с него… не, да наричаме нещата с истинските им имена: да развратничи с Гейбриъл след като четири години се стара да го забрави. Четири години, в които помнеше как я беше награбил и нацелувал въпреки протестите й. Как се беше разярила. А яростта се бе превърнала в страст. А страстта се беше превърнала в примитивна нужда от удовлетворение, за което Гейбриъл с удоволствие се бе погрижил. Болката от проникването се оказа силна, но бързо отшумя. Насладата, която той я застави да изпита, я беляза с клеймото си и Мадлин не можа да я забрави.
И сега той отново искаше да й натрапи тази наслада? Още четири години ли щеше да се мъчи да забрави тази нощ?
— Избирай. — Той изискваше отговор. Позата и изражението му бяха неумолими.
Мадлин имаше избор… но не истински. Защото Гейбриъл беше прав. Единствената постоянна черта на баща й беше неговото непостоянство.
— Добре — озъби се тя.
— Какво добре?
Мадлин чу как Ръмбилоу отвори първата врата в коридора.
— Гейбриъл, той идва!
С окаяна липса на загриженост, Гейбриъл настоя:
— Кажи ми с какво се съгласяваш.
Аха, значи тя трябваше да покаже, че разбира напълно всички последици от решението си.
— Ще преспя с теб, и ако ти се отвори възможност — и ако баща ми не пристигне — ще ми спечелиш тиарата, все едно честно или нечестно.
— А ще спиш ли с мен, докато аз пожелая? Идваш ли в леглото ми своя собствена воля преди и след като ти спечеля тиарата за време, което аз ще определя?
Мадлин толкова бързо се изправи, че за малко да му разбие брадичката с главата си.
— Не сме се договаряли така!
— Първоначално не, скъпа. — Ръцете му се плъзнаха по гърба й. — Но ти не прие тогавашните ми условия.
Искаше й се да тропне с крак, но това щеше да е признак на незрялост… а и Ръмбилоу вървеше към тяхната врата.
— Не е честно!
— Животът не е справедлив и който държи козовете, той диктува условията. В този случай това съм аз — любезно я осведоми Гейбриъл.
— Знам у кого са козовете! Но какво ще стане с положението ми в обществото? Ами мистър Найт? Ако се съглася на сделката, не мога да се оженя от страх, че ще предявиш претенциите си! — Мадлин посочи към вратата. — А онзи човек е въоръжен!
— Обещавам да бъда дискретен и да не накърня положението ти в обществото. Обещавам, че ако ти не се оправиш с мистър Найт, аз ще имам грижата. Освен това обещавам, че изречеш ли брачните клетви, сделката ни се прекратява.
В обещанията му беше заложена клопка, но колкото и да се мъчеше, Мадлин не успяваше да я види. Прецени изгледите и реши, че това е изходът, така че защо да му придиря за допълнителните изисквания? Имаше си начини да се отърве от него.
Разбира се, веднъж беше избягала в Европа и той щеше да очаква някой трик. Тя го погледна: мургав, силен, намръщен, бдителен. Имаше да урежда сметки с нея и я желаеше. Фатална комбинация. Просто ще скалъпи някаква интрижка, с която да му се изплъзне.
— Да бъде както искаш.
— Обещаваш ли, че всичко ще бъде както го искам? — Той сякаш не забеляза сарказма й.
— След като се съмняваш м думата ми….
— Има защо.
— …какъв смисъл има да ми изтръгваш обещания?
— Искам да видя на какво те е научило четиригодишното ти изгнание. Искам да знам коя си.
От всичко, казано досега, това беше най-близо до заплаха.
— Знаеш коя съм.
— Знам коя беше — жена от огън и плам, която животът така беше наплашил, че тя не смееше да ми се отдаде. Още ли си такава, Мадлин? Или си се превърнала в жената, която можеше да бъдеш?
— Говориш глупости. — Думите ти ме плашат. — И аз бих могла да кажа същото за теб.