Вече не ставаше въпрос за тиарата. Вече не. Ставаше въпрос за нея. За желанията й. За нуждите й.
— Ти, копеле! — Гласът й трепереше от гняв.
Не го интересуваха обидите й, интересуваше го победата.
— Казвай накъде сме. Да спра ли… да продължа ли?
Как изобщо можеше да пита? Не беше ли възбуден като нея?
Тогава Мадлин видя как на челото му се образува капчица пот, която се стече по бузата му и спря на челюстта му.
О, беше възбуден, беше и още как. Желаеше я — но искаше тя да капитулира. Не искаше тя да е с него по сделка. Искаше да я има с признанието й, че тя гори от жажда по него, която не отстъпва на неговата.
Ако Мадлин не признаеше каква страст я владее, той щеше да се оттегли. Тя не се съмняваше в силата на волята му да отрече собственото си желание — и да доживее до утрешния ден, за да я измъчва.
Гейбриъл никога нямаше да познае поражение.
— Мади? — Той бавно се отдръпна.
Усещането за пълнота изчезна, а тя го искаше, нуждаеше се от него сега.
Мадлин се предаде — пълно и безусловно.
— Искам те. — Тя сграбчи задника му и го притисна към себе си. — Моля те, Гейбриъл, искам те.
Той отново повдигна брадичката й, този път малко грубо. Малко прибързано. Но очевидно това, което прочете в очите й, го задоволи, защото той се засмя — омразен смях! — и се заби в нея докрай.
Всичко я разтърси — насилието му, претенцията му, но не й пукаше. Тя надигна хълбоци, обви крака около кръста му и прошепна:
— Моля те. Моля те!
— Ти си моя, Мади. Ела с мен. — Дълбокият му глас погали струна в душата й. Мъжествеността му я галеше по друг начин. Той се движеше бързо, с брилянтна решителност, приковаваше я на дюшека, пронизваше я със себе си.
Търсенето на страстта се превърна в състезание. Движеха се заедно във великолепен, въодушевяващ ритъм. Сърцето й биеше с всеки негов тласък. Всеки път той докосваше най-дълбокото място в душата й, а контролът й ей сега щеше да рухне. Мадлин стенеше като луда, загрижена единствено за насладата си.
Но когато постигна удоволствието, тя замлъкна. Силна треска повали сетивата й, после ги пречисти. За един дълъг, великолепен момент нямаше нито минало, нито бъдеще, само тялото й, което се кършеше в тръпките на екстаза. Само тялото й, завладяно и задоволено от Гейбриъл.
Когато тя утихна, Гейбриъл продължи да се движи в нея… с ужасен триумф в очите.
После той отметна глава, мускулите на врата му се издуха и когато стигна до своя собствен оргазъм, тласъците му за малко не унищожиха леглото.
Яростната му страст отново я поведе към върха. Понесоха се по вълните на удоволствието, които ги заливаха отвсякъде. Най-накрая всичко постепенно утихна.
Гейбриъл се отпусна и едва не я смаза с тежестта си.
Погледите им се сблъскаха. Какво ли нямаше в тях: похот, споделена страст, тлеещ гняв, стари предателства… и Мадлин заспа като угасена свещ.
20
Гърдите на Гейбриъл бурно се повдигаха, докато гледаше простряната под него Мадлин. Все още бяха слети. Тялото й все още го приласкаваше, а беше заспала.
Как го правеше? Как му се изплъзваше всеки път, когато си мислеше, че я хванал?
Но този път не беше отишла далеч, а ако беше честен — което в момента горещо му се искаше — тя беше спала малко, а той я омаломощи.
Усърдно се бе трудил, за да я омаломощи. Да я разбие. Да получи капитулацията й.
Защото това беше капитулация.
За нещастие сега знаеше, че безусловната капитулация от страна на Мади чисто и просто означава обявяване на война. Искаше да я разкара от това място заради нейната собствена сигурност, а тя настоя да остане. Ами тази вечер — ама че лош късмет, да го хванат с нея. Ръмбилоу като нищо можеше да ги застреля и двамата. Вместо това се беше засмял, представяйки си как ще нареди злополучните си гости, като разкрие истината за заниманията им през тази нощ.
Затова Гейбриъл беше обърнал лошия късмет в добър. Беше се възползвал от принудителната им близост, за да й докаже, че все още е господар на тялото й. Ето защо я беше масажирал, привиквайки я към докосването си, и многократно я бе довел до оргазъм. Ето защо беше скръцнал със зъби, правейки предложението да спечели тиарата за нея без да я притежава напълно — и при това се беше приготвил за отбой. Тя трябваше да проумее, че той е единственият мъж за нея. Гейбриъл щеше да се погрижи за това.
Когато пенисът му излезе от нежната й мекота, тя простена в съня си.
Той също искаше да изстене. Между краката й беше рай, рай само за него. Дали и утре щеше да си спомни претенцията му?
Не. Разбира се, че не. С бягството си на Континента любимата му беше доказала колко често и безмилостно трябва да й се напомня, че е негова. А нощес! Боже господи, когато я беше видял да се промъква към вдовишката къща по ливадата, го завладя такъв гняв към нея — и към себе си. Не му беше хрумнало, че тя може да го изпързаля, като сама открадне тиарата.