А трябваше. Трябваше да се досети, че тя няма кротко да се поддаде на изнудването му. Мадлин никога не се поддаваше кротко на каквото и да е в живота си — мътните я взели!
Гейбриъл стана от леглото, наметна я с одеялото и отиде до вратата. Още беше заключена, столът подпираше бравата, кърпичката беше затъкната в ключалката.
Той си обу панталона и обмисли положението. Щяха да останат тук, докато Ръмбилоу не ги пуснеше да избягат. Гейбриъл се надяваше, че това ще стане преди останалите гости да се разбудят, но Ръмбилоу щеше да определи момента според собствените си планове.
Утре започваше Играта на века.
Днес Ръмбилоу се беше уверил, че гостите са отпуснати, сърдечни и доверчиви. Заведе играчите в салона със сейфа, който съдържаше дървената кутия с короната. Извади ключа от джоба си, пъхна го в пищно орнаментираната ключалка и им показа тиарата, която се гушеше вътре. Гейбриъл я бе поел в ръцете си и сам изпита тежестта на златото и диамантите. Съблазнително нещо бяха скъпоценностите. Отвличаха вниманието на човек от съдбовни въпроси. Въпроси на живот и смърт.
Ръмбилоу беше поканил играчите да разгледат масите, за да се уверят, че са приготвени за честна игра. След няколко засмени отказа всички отидоха да ги разгледат, но ничий интерес не можеше да се сравнява с този на Гейбриъл. Всичко изглеждаше от добре по добре, а Ръмбилоу ги увери, че преди всяка игра непременно ще има проверка.
Утре по пладне всеки щеше да постави залога си в сейфа. Щяха да разиграят тиарата. След обяд по семейному, играта щеше да започне в девет часа вечерта.
И така, какъв беше планът на Ръмбилоу този път?
Гейбриъл изследва спалнята повторно. Този оглед беше щателен за разлика от първия. Ръмбилоу беше хвърлил доста усилия, за да придаде на стаята уют. Очевидно хранеше нещо повече от желание да предостави на комарджиите място за почивка в случай на нужда. Какво ли беше то?
Може би в стаята имаше нещо скрито. Нещо, с чиято помощ Ръмбилоу да спечели играта. Гейбриъл разгледа внимателно всяка мебел поотделно. Леглото, раклата със завивките, писалището, нощната масичка… прекрасни мебели без необичайни белези или скрити кухини. Под леглото нямаше нищо освен пистолета на Мадлин в изработения по поръчка кобур от черно кадифе. Гейбриъл се ухили, докато го поставяше до ножовете си на масичката край леглото.
Той отново се огледа из стаята, мъчейки се да мисли като измамник, като мошеник. Вдигна килимчетата, разгледа ги отзад, провери подовете най-подробно. Нищо.
Обиколи стаята. Стените бяха прясно боядисани, с мраморен ефект, който заслепяваше окото. Ръмбилоу бе наел експерт, и то за стая, която не беше главното му обиталище. Само една дама, и може би мистър Дарнел, щяха да оценят подобно майсторство, а кракът на дамите нямаше да стъпи сред тези стени. Освен ако и Ръмбилоу не планираше прелъстяване? Може би и той желаеше да си спечели съпруга като мистър Найт…
Гейбриъл поклати глава. Не. Ръмбилоу се гордееше със своята оригиналност. Дано нарастващото му чувство на безнаказаност да доведе до падението му.
Гейбриъл отново обиколи стаята, разглеждайки стените, мъчейки се да види… Ето. Стената, която граничеше със следващата стая. Или… трябваше да граничи със следващата стая. Тук мраморният ефект се разваляше, както никъде другаде в стаята, от спираловидна шарка, а писалището беше поставено точно пред това място. Гейбриъл вдигна свещник, за да го види по-добре. На стената имаше дълга, тънка гънка, която стоеше като подутина. Върху нея имаше тапети, мраморният ефект бе наложен върху тях, но — Гейбриъл притисна ръка към ивицата — тук имаше врата. Врата, която водеше до… докъде?
Колко стара бе къщата? На двеста години или някъде там? Времената на Кромуел бяха довели до създаването на много тайни убежища и може би това беше обикновено скривалище. Или… може би бе вход към таен проход? Таен проход, който водеше извън къщата. Към конюшните. Или към крайбрежието. Към бягството.
Нищо чудно, че Ръмбилоу беше наел това грозилище. То беше идеално за плана му, който беше да… по дяволите, Ръмбилоу нямаше да осъществи големия удар и да си остане в обществото. Не и този път. Щеше да си улесни живота. Щеше да открадне. Да задигне залозите, да се измъкне по тайния проход, да се качи на кораб с гарантирана печалба от сто хиляди лири.
Дързостта на този замисъл остави Гейбриъл без дъх. Разбира се. Гейбриъл приемаше, че негодникът желае да остане в Англия, да устрои още игри като тази, да се опива от победите си, докато обществото не охладнее към него. Но на Ръмбилоу не му пукаше за Англия. Със сто хиляди лири можеше да отиде където си поиска и дълго да си живее царски. Завинаги, ако бъде внимателен.