Виж, тук Елинор беше права. Тя носеше скромни рокли в тъмни цветове, подходящи за по-възрастни жени. Но не защото Мадлин изискваше братовчедка й да се подлага на подобно унижение, о, не! Просто Елинор настояваше, че така било „прието“, и точка по въпроса.
Елинор видя колебанието на Мадлин и постави въпроса ребром:
— Трябва да признаеш, че планът ти е неосъществим. Най-добре да се промъкнеш тихичко в Шалис Хол и да откажеш баща си от безумната му идея, докато аз обяснявам на мистър Найт причините за закъснението ти.
— Права си. Неразумно е да рискуваме някой да ме забележи на две места. По-вероятно е мистър Найт да ни прости измамата, ако не го направим на глупак пред очите на всички. На ръст сме еднакви. — И двете бяха метър шейсет и пет, и двете имаха стройни и хубави фигури. — Ти взимаш моите дрехи, аз взимам твоите. Отивам в Шалис Хол. Цаня се като някаква прислужничка. Маскировката ми ще е перфектна, защото никой не се заглежда в прислугата.
Елинор заговори с трудно сдържан гняв:
— Компаньонка съм ти от пет години и през това време си ме забърквала в какви ли не каши, но сега прехвърляш всякакви граници. Не мога да бъда херцогиня, а ти определено не можеш да бъдеш прислужничка.
— Ти добре ли си? — Амбицирана, Мадлин беше във вихъра си. — Какво му е трудното на това да си компаньонка?
— Нищо, ако си приучена на скромност и смирение. — Елинор седна на пейката. — Ако не си склонна да се изказваш по какви ли не въпроси. Ако не искаш другите да ти играят по свирката. Ако не те привлича да командваш.
— Да не казваш, че съм досадница, която се бърка в чуждите работи? — Мадлин заплашително се изправи над Елинор,
— Скъпа братовчедке, ти най-сетне разбра!
А най-лошото, помисли си Мадлин, беше, че Елинор не се правеше на злобарка. Тя даваше честна преценка на характера й и очакваше Мадлин да я приеме.
Нека си очаква.
— Мога да бъда прислужничка.
Елинор незабавно осъзна грешката си.
— Не исках да те предизвикам!
— Но това постигна. Знам, че от време навреме си придавам важности…
Елинор сведе глава в неуспешен опит да скрие смеха си.
— Но не съм противна вмешателка.
— Не съм казала подобно нещо! Само че… по разбираеми причини понякога си… властна.
Мадлин настръхна. И Гейбриъл й беше казал същото. С нисък, страшен глас. Беше й заявил, че трябва да питае уважение към мнението и способностите на другите хора. Презрително беше изплюл, че тя безогледно тъпче чувствата на останалите. Но това не беше вярно. Не беше!
— Подозирам, че ако имаш възможност ще организираш целия свят. — Елинор съзря пребледнялото лице на братовчедка си и се уплаши. — Какво ти има?
— Нищо ми няма. Нищо. — Като се изключи разбитата й илюзия: въобразяваше си, че сърцето й е заздравяло, а сега, когато знаеше, че Гейбриъл е на същия остров и от него я дели само един ден езда, откри, че болката не е заглъхнала. А болката извикваше чувствата. Извикваше спомена.
— Пребледняла си и… — Елинор постави ръка на челото й — … нямаш треска. Уморена си. Трябваше да си почиваме още един ден.
— Я стига. Добре съм. — През изминалите години бяха пътували по-надалеч и при по-тежки условия, но краткото завръщане у дома я беше извадило от равновесие. Да, това беше. Защо иначе още през първата си нощ на родна земя ще сънува Гейбриъл? — Решено. Аз ще бъда компаньонката, ти — херцогинята.
— Не — отчаяно изпъшка Елинор. — Не, Мадлин, моля те, недей!
От коридора се дочуха гласове. Мистър Форсайт се надвикваше с една жена.
Мадлин стана, доволна от така сложения край на дискусията, и подразни Елинор:
— Изглежда нашите гости са твърде префинени за общото помещение. Ще ни помолят да ги пуснем в салона си. Ще ме оставиш ли да се заема с това братовчедке?
— Заповядай. — Елинор се надигна от мястото си.
Мистър Форсайт отвори вратата широко и една модно облечена жена на средна възраст го избута и нахълта вътре.
— Аз съм лейди Табард — заяви госпожата със свадлив и пронизителен тон — съпруга на граф Табард. Извинете ме задето нарушавам уединението ви, но долното помещение е прекалено долно. Вярвам, че нямате нищо против да споделите салона с мен и дъщеря ми?
Мадлин не се поколеба да се приведе в реверанс:
— Това е маркиза Шеридан, бъдещата херцогиня Магнус.
— О… Боже. — Лейди Табард оцъкли очи и притисна ръка към гърдите си.
Мадлин със задоволство си отбеляза, че лейди Табард е впечатлена и ще отдаде на Елинор дължимия респект.
— Нейно благородие ще се радва на вашата компания.
Погледът, който хвърли на Елинор, беше самата невинност.
— Нали така, лейди Елинор?