Той също искаше да удължи любовното им сливане. Искаше този екстаз да трае вечно. Но с всяко полюшване на таза й топките му се изтегляха нагоре, мигът наближаваше и Гейбриъл знаеше, че скоро контролът му ще рухне.
Но все успяваше да забави това неизбежно рухване. Трябваше да продължи заради нея, но благодарение на движенията й оргазмът му набираше сила. Потта избиваше на капчици по челото му, по гръдния му кош.
Гърдите й се люлееха точно пред очите му — великолепно видение в коприна. Главата й се мяташе напред-назад, докато страстта й се опитваше да намери излаз.
Най-сетне, когато Гейбриъл си мислеше, че вече няма да издържи, Мадлин стигна върха.
Тя се притисна плътно към него, започна да се гърчи, отметна глава назад и извика. Вагината й го стисна като клещи и както никога това го накара да копнее за освобождението.
Гейбриъл я остави да го налага с юмруци и да се люлее отгоре му, докато не полудя от нетърпение. После я сграбчи здраво и започна да я повдига и спуща върху себе си. Нагоре-надолу, бързо и силно, докато семето му не избликна и не я маркира в потвърждение на собственическата му претенция.
Гейбриъл притискаше изтощената Мадлин към гърдите си. Той бавно прокара ръка по гърба й я размачка, недвусмислено изразявайки възхищението си. Идеята тя да поеме водещата роля не му бе харесала, но проявените задръжки бяха направили наградата още по-сладка.
Той чу — усети — как тя въздъхна дълбоко и дойде на себе си. Без да вдига глава, Мадлин целуна врата му.
— Обичам те. Толкова много те обичам.
Ах, точно от това се нуждаеше, точно това искаше да чуе. Притисна я още по-здраво в прегръдките си.
— Кълна ти се, че съм твоя. Все едно какво ще ни донесе бъдещето, аз съм вечно твоя. — Мадлин разпери широко ръце. — Аз съм херцогиня Магнус. Херцогиня Магнус никога не престъпва дадената дума. На твое разположение съм.
— Заклеваш ли се?
— Това е моят тържествен обет — отвърна Мадлин с ръка на сърцето.
Ужасното напрежение, което стягаше гърдите му, се поразсея. Сега тя наистина разбираше. Осъзнаваше потребностите му. Потребностите им.
— Ще се ожениш ли за мен? — попита го Мадлин.
Той настръхна. Тя беше поискала ръката му. Това не бе редно.
В този момент той осъзна, че страда от чувство за накърнено мъжко достойнство и се изсмя при тази размяна на ролите. Последния път той я беше попитал, може би беше справедливо и тя на свой ред да му зададе този въпрос. Гейбриъл вдигна глава и я погледна право в очите:
— За мен ще бъде чест. От четири години чакам да придобия качеството на твой съпруг.
Очевидно изражението му е било красноречиво, защото Мадлин се замисли.
— Ще превъзмогнем миналото, нали?
— Ще го превъзмогнем. — Налагаше се да го направят.
Тя се изправи колкото се може по-достойно, въпреки че краката й трепереха, и се отдръпна, за да може и Гейбриъл да стане.
— Ще ти угаждам във всичко. Ще живееш като крал от старите времена — със слуги, които тичат, за да изпълнят и най-малкото ти желание, с един-два замъка на разположение и Лондон през пролетта, лов през есента…
Гейбриъл се почувства неловко.
— Звучи невероятно. С какво трябва да го заслужа?
— Трябва да се радваш на съпругата, която те обожава и се подчинява на най-малките ти прищевки.
— Звучи малко плашещо. — Гейбриъл също се изправи и обу панталона си. — Искам да се оженя за теб, Мадлин, не за някаква непозната, която живее в тялото ти и изпълнява всичките ми желания.
Тя му се поклони, все едно че беше девица в харема му.
— Точно така. Ти изрази волята си и сега ще й се подчиня. Няма да изпълнявам всяко твое желание.
— Така е по-добре — заяви Гейбриъл, не без чувство за хумор. И все пак нещо го притесняваше. Докато си обличаше ризата, Мадлин се просна на стола му.
— Мади?
Тя положи глава на облегалката и му се ухили подигравателно. По всички стандарти видът й беше на задоволена и щастлива жена.
— Кажи, моя любов?
Той обгърна лицето й в дланите си и се наведе към нея.
— Заминаването ти оттук е по-наложително от всякога.
— Изключено. — Тя продължи да се усмихва, сякаш тревогата му беше неоснователна, Сякаш той преувеличаваше опасността. — Не мога да те оставя сам да се оправяш с това.
Гейбриъл отново бе завладян от усещането за неловкост.