— Може би не съм херцогиня и може би ми липсва здрав разум — Тамзин си пое дъх — но както ви наблюдавах двамата, бих се заклела, че и той те обича.
Мадлин се помъчи да отговори без да заплаче горко:
— Той така твърди, но според него не му се доверявам.
— Това вярно ли е?
— Не! Не! — Но Гейбриъл беше толкова уверен. И съвсем не изглеждаше радостен да я отблъсне. По-скоро беше уморен и унил. Мадлин отново зарови лице във завивките. — Не знам. Струва ми се, че му вярвам, но когато поиска от мен да му поверя отговорност за нещо… — Мадлин махна с ръка — каквато и да е, наемането на градинари, ако щеш, аз не мога, поболявам се.
Тамзин пак я потупа по рамото.
— Значи лорд Кемпиън не те е отблъснал. Не и наистина. Но за да живее с теб, за да се ожени за теб, той настоява ти да му се отдадеш докрай. Да му повярваш от сърце.
При това абсолютно излишно и неискано разяснение Мадлин отново се разрида.
— Ти беше искрена с мен — дръзко изрече Тамзин. — Защо и аз да не ти кажа истината?
Ама че тъп въпрос!
— Защото н-не и-и-искам да я ч-чувам.
— Ха, и аз не исках!
Мадлин през сълзи огледа малката спалня и си помисли за предстоящата вечер, която трябваше да прекара в обкръжението на съпруги, синове и дъщери, докато истинските мъже играят. Помисли си за утрешния ден — сив и скучен. Помисли си за очакването отново да види Гейбриъл.
То бе непоносимо.
— Трябва да си тръгваме.
— Какво? — преглътна Тамзин.
— Трябва да си тръгваме. Сега. Още тази вечер. Тиарата е у мен. Баща ми не е тук. Ти не искаш да останеш. — И въпреки че Мадлин не можеше да спаси всички от нечестивите замисли на мистър Ръмбилоу, сърцето й се бе привързало към Тамзин. Можеше да спаси момичето. Искаше да го спаси.
— Да тръгваме!
Тамзин се плъзна до ръба на леглото и погледна Мадлин със смесица от объркване и надежда.
— Къде?
— В Лондон, за да освободим братовчедка ми Елинор.
Тамзин се стресна при споменаването на това име.
— Запознах се с нея в хана. Тя е истинската компаньонка.
— Да. Много добре. — Мадлин слезе от леглото. — Ще оставим бележка, в която съобщаваме на родителите ти коя съм и къде да те намерят след като приключат с това парти.
— Толкова ще са ти бесни, че си нямаш представа.
— След края на този прием ще са ми благодарни. — Мадлин не можеше да каже повече. — Ще те представя на най-добрите домакини в Лондон като моето специално протеже. Лейди Табард ще изпадне в екстаз.
Тамзин събра ръце пред гърдите си и се втренчи в празното пространство.
— Джефи не ме обича истински, нали?
— Не мога да ти кажа, скъпа. Ти знаеш най-добре от всички.
— Я да си отивам. — Тамзин увеси нос.
— Гейбриъл иска да се махна оттук и сигурно ще е щастлив да научи, че съм си отишла — скръбно додаде Мадлин.
Тамзин намокри една кърпичка и обърса лицето си.
— Мислиш ли, че затова те е отблъснал? За да си тръгнеш? — Тя намокри още една кърпичка и я подаде на Мадлин.
Сърцето на Мадлин направи неочакван скок, когато тя притисна влажния плат до горещото си лице.
— Може би. — Тя си спомни неговото напрегнато, печално изражение и надеждата я напусна. — Не. Не ме приема каквато съм, а аз не мога да бъда някоя друга.
Тамзин критично погледна приятелката си.
— Не мисля, че лорд Кемпиън иска да бъдеш някоя друга. Струва ми се, че иска да бъдеш… по-добра.
— Добре съм си, както съм. Повече не желая да приказвам по този въпрос. — Мадлин грабна пътната си чанта и натъпка няколко дрехи вътре. — Събирай си багажа. Да се махаме.
— Не знам как се събира багаж — тросна й се Тамзин.
— Нито пък аз. Което не успееш да побереш в куфара, прислужниците ще ти го изпратят по-късно. — Мадлин издърпа кутията с тиарата изпод леглото и я постави внимателно сред дрехите. Най-отгоре сложи кобура от черно кадифе и затвори чантата.
Тамзин така претъпка куфара си с дрехи и бижута, че се наложи Мадлин да й помага при затварянето. Те вдигнаха чантите и Тамзин изстена под товара им. После двете жени тихомълком минаха по коридора, надолу по стълбището и през парадния вход.
Натъкнаха се само на прислужници. Всички гости бяха по стаите си и се приготвяха за вечерта.
Здрачът беше превърнал пейзажа в блед безпорядък от дървета и ливади, и на фона му къщата вече не се извисяваше като паметник на лошия вкус, а като надвиснала заплаха. Решението беше взето и Мадлин искаше да си тръгне сега.
Макалистър беше прав. Ръмбилоу бе опасен. Някой щеше да умре.
Мадлин се страхуваше, че този някой ще е невинен и… тя нямаше да се пречка не Гейбриъл, за да не го разсейва. Вярно беше. Чувстваше го. Просто й беше омразно да го остави самичък лице в лице със смъртта.