— Точно така — съгласи се Мадлин без да сваля поглед от Големия Бил.
— Нареждане на Ръмбилоу — повтори той.
— Но, Мадлин, това е невъзможно — недоверчиво възкликна Тамзин. — Този субект очевидно има грешка. Мистър Ръмбилоу трябва да е луд, за да издаде такова нареждане.
— Или престъпник — добави Мадлин.
— Или и двете — услужливо се намеси Големия Бил.
— Но… О! — Тамзин затисна уста с ръката си и огромните й очи се втренчиха в празното пространство.
— Сега тичайте обратно в къщата и ти — Големия Бил посочи с пръст Мадлин — имай грижата малката да си затваря плювалника. Щото иначе идвам и това хич няма да ви хареса. — Той отново се изплю, този път едва ли не върху обувките на Мадлин.
Тамзин изскимтя и отскочи назад.
Обикновено летаргичният темперамент на Мадлин сега избухна. Тя се втренчи право в очите му и не помръдна.
Когато гнусната слюнка джвакна до нея, тя отиде при Големия Бил.
За забавление на другарчетата му, Големия Бил се ухили и взе да издава мляскащи звуци, уж от целувки.
С едно-единствено бързо и плавно движение Мадлин го удари под брадичката с опакото на ръката си.
Главата му изпращя назад и Големия Бил преглътна всичкия си гаден тютюн.
Мадлин отскочи.
Големия Бил се хвана за корема и устата му зейна.
Мадлин сграбчи чантите, връчи едната на Тамзин и нареди:
— Идвай, миличка. Да се прибираме вкъщи преди да са усетили отсъствието ни.
25
Докато мъжете се смееха на Бил, Мадлин и Тамзин бързо се изнизаха рамо до рамо. Веднага, щом се измъкнаха от конюшнята, Мадлин изруга:
— Merde! Не трябваше да си изпускам нервите. Големия Бил ще се озлоби… още повече.
— Не е възможно наистина да съжаляваш. Той е отвратителен. Обиди те, принизи те до нивото си и — какво искаше да каже? Защото иначе идвал? — Тамзин гневно закрачи към имението. — Искам да се оплача на папа и то незабавно.
— Не. — Мадлин се огледа зад себе си, но не забави темпо. — Не можеш. Това ще съсипе всичко.
— Какво ще съсипе? Приема на мистър Ръмбилоу? Много ми е неприятно да ти го кажа, но за мен той вече е съсипан. — Тамзин беше развила характер. — Как искаш да танцувам и да се смея още два дни, когато онзи тип буквално заяви, че съм затворничка? Откъде накъде? Аз съм аристократка. Тук би трябвало да съм гостенка.
— Би трябвало.
На запад небето бе сребристосива амалгама и пейзажът тънеше в сянка. Вятърът духаше откъм морето и стоновете на дърветата заглушаваха всеки шум зад гърбовете им. Тамзин се препъна в туфа трева. Мадлин я улови под ръка и й помогна да възстанови равновесието си, но дори този инцидент не ги накара да забавят крачка. Дебнеше ги опасност.
— И защо трябва да си държа затворен… плювалника? — Тамзин дишаше тежко от възмущение и от усиленото темпо.
— Той искаше да каже, че ако някоя от нас вдигне тревога, лошо ни се пише.
— Нищо не може да ти направи.
— Тамзин, ти въобще имаш ли мозък в главата? — разяри се Мадлин. — Ако случайно не си видяла, там имаше твърде много мъже с твърде много оръжия, и те уверявам, че това не са ловджии, изпуснали лисицата. — Тя направи пауза. — Изолирани сме. Играта е започнала. Матроните, дъщерите и синовете им — никой няма да ни повярва какво се случи. Ще ги интересува защо искаме да си тръгнем.
Тамзин беше поразена от тази логика.
— Но не можем да оставим мистър Ръмбилоу да ни държи в плен! Той сигурно крои нещо нечисто. — Момичето удари с юмрук в дланта си. — Никога не съм му вярвала!
На Мадлин й се щеше да прихне, но ситуацията не беше за смях.
— Ако на мене ми вярваш, тогава ти казвам: познавам един човек, който ще знае какво да направи. — Или поне така се надявам.
— Кой? Всички джентълмени играят.
— Кемпиън. Той ще ми повярва.
Дори ако трябва да му набия истината в главата.
Двете се изкачиха по стълбите и отвориха парадната врата.
— Междувременно…
— Междувременно с теб отиваме да се забавляваме на вечеринката. Мистър Ръмбилоу се е погрижил за жените и децата.
Тамзин първо погледна омачканата си ежедневна рокля, после Мадлин.
— Миналия път ти закъсня модно. — Те изприпкаха по стълбището и пъхнаха чантите си под леглото. — Довечера ще закъснеем много модно.
Въоръжен единствено с посребрената четка за дрехи, Макалистър стоеше в спалнята на Гейбриъл и се дивеше на новините, които Мадлин му беше сервирала.
— И как, по дяволите, го разбра?
— Опитах се да си тръгна както Гейбриъл ми нареди.
— Не можа ли да се сетиш малко по-рано, преди негово благородие да влезе във вдовишката къща? — Макалистър потупа четката в дланта си. — Сигурна ли си, че точно това са ти казали? Че никой не може да си тръгне без разрешение от Ръмбилоу?