Там център на вниманието бяха Гейбриъл и Ръмбилоу, които се гледаха един друг с карти в ръка.
Мадлин се опи от гледката на любимия: от небрежната му поза, от спокойното му изражение, от нетрепващите му ръце. Изглежда по някое време си беше отдъхнал, защото къдрите на бялото му шалче беше идеално нагласени, а черното му сако беше изгладено. Той беше само с един пръстен, който превличаше вниманието върху ръцете му — точни, сигурни, с дълга пръсти. Играеше за сто хиляди лири както би играл за десет шилинга: хладнокръвно, без видими признаци на напрежение.
Не я погледна. Не погледна никого. Но Мадлин знаеше, че той усеща присъствието й, присъствието на цялата върволица гости.
Докато го гледаше, тя изпита такъв прилив на любов, че тя едва се удържа да не се хвърли в прегръдките му и да заяви на всеослушание, че той е само неин.
Гостите бяха последвани от десетина лакей, които заеха стратегически позиции в помещението.
Опасенията на Мадлин набраха сила. Този миг, този finale, беше станал причина Ръмбилоу да забрани напускането на имението, но какво беше намислил? Пладнешки обир? Жестоко убийство?
Завесите и килимите в игралния салон заглушаваха всеки звук. Играчите си седяха кротко. Комарджиите се бяха умълчали. Когато семействата им отидоха при тях, настана дълбока тишина.
Съпругите целунаха мъжете си и измърмориха някаква преструвка, в смисъл че ще прежалят пропиления в една-единствена игра годишен доход. Унилите потомци се събраха около столовете с очи, насочени към играчите.
Атмосферата в игралния салон беше пропита от напрежение. Страничните наблюдатели се навеждаха напред с всяка игра, гледаха, следяха. Мадлин видя как ръцете на извадените от играта комарджии треперят с хвърлянето на всяка карта, а устните им безмълвно отброяват точките.
Тя мразеше увлечението на баща си по хазарта, което го караше да замени реалния свят с място, където славата и богатството блестяха примамливо, но недостъпно. Магнус го нямаше тук, но тя разпозна същата отчаяна алчност в погледите на тези мъже и почувства, просто почувства как опасността дебне под носовете им, а те са твърде увлечени от играта, за да я усетят. Твърде погълнати, за да ги е грижа.
Мадлин си помисли… сега й се струваше… май не й оставаше друг избор освен да се довери на Гейбриъл, защото не знаеше дали ще може да живее без него. Звучеше драматично, обаче бе изпробвала алтернативата и бе открила, че онова не е живот, а оцеляване.
Тя зачака сигнал от Гейбриъл, за да се приближи до него.
Той не само че нито веднъж не я погледна, ами се люлееше в стола си, сякаш присъствието й въобще не го интересуваше.
Големия Бил, обратно, доста се интересуваше от присъствието й. Той влезе последен, затвори вратата, скръсти ръце и запречи изхода. Отначало тя го беше насърчила, а после го беше отхвърлила по най-грубия възможен начин — като си взе друг любовник. Беше го цапардосала под брадичката и го беше направила за посмешище пред другарите му. Сега той я зяпаше с враждебност, от която я засърбя да измъкне пистолета, който този път беше в багажа й.
Което щеше да й даде самочувствие, но определено не беше умен ход. Във враждебния му поглед тя прочете какво я чака, ако му падне в ръчичките. Големия Бил щеше да я нарани. С голямо удоволствие.
— Мадлин! — Гласът на Тамзин бе нисък и напрегнат. — Ела при нас.
Тя се подчини и Тамзин я скри от полезрението на Големия Бил зад пищните форми на лейди Табард. Мадлин се огледа и установи, че не е единственият компаньон в салона. Никога не й бе хрумвало, че не бива да идва, никога не й бе хрумвало, че някой може да не я пусне. Но какво търсеше тук камериерът на мистър Дарнел? Притесненият млад мъж, който припряно обясняваше нещо на господаря си, изглеждаше не на място. Мистър Дарнел присви очи и недоволно изгледа Ръмбилоу.
Който не му обърна внимание. Че защо да го прави? Тук се чувстваше недосегаем.
Отново се чу равномерното пляскане на картите по масата. За разлика от Гейбриъл, Ръмбилоу показваше признаци на умора от продължителната игра. Русата коса бе залепнала на мокрото му чело. Лицето му лъщеше със сивкав оттенък. Мишниците на сакото му бяха овлажнели от пот.
Мадлин се радваше. Дано страда за всяка изгубена точка. Дано агонизира при всяко раздаване на картите. Дано… тя погледна към лакеите. Към Лорн, който се извисяваше застрашително. Към Големия Бил, който се беше преместил така, че да я гледа. Реалността я зашлеви по лицето.
В случая надеждите и пожеланията нямаха значение. Нямаше значение дали Ръмбилоу ще загуби. Той беше скроил нещата така, че да обере цялата печалба. Как — не й се мислеше.