— Три аса. Толкова малко са мъжете, които владеят не само телата, но и душите на жените си, ще ти я отмъкна с голямо удоволствие.
— Добре. — Гейбриъл отговаряше единствено за играта.
— Три. — Ръмбилоу игра поп купа. — Четири.
Мадлин заби поглед в стената. Коментарите на Ръмбилоу и безразличието на Гейбриъл я жегнаха дълбоко. Чувстваше се унижена както никога в живота си. Но и това щеше да преживее. Гейбриъл щеше да я спечели. Щеше да се ожени за нея, и тя цял живот имаше да му натяква, че й е длъжник.
Унижението е само временно, напомни си тя. Справедливото възмездие е сладко. Възмездие за Джери. Възмездие за всички, измамени от това мекотело на име Ръмбилоу.
Играта продължаваше. Кръгът от дами и господа бавно се затягаше около играчите. Изходът на този сблъсък държеше всички в напрежение.
Мадлин се опитваше да не гледа. Осланяше се изцяло на уменията на Гейбриъл. Или поне се опитваше. Но как да не вижда всеки ход, когато стоеше точно зад рамото на Гейбриъл? Как да не види, че… нещата се развиват лошо?
Когато последната карта беше хвърлена, в стаята се възцари ужасяващо мълчание.
Ръмбилоу беше взел последната взятка.
Гейбриъл беше изгубил партията, играта — и нея.
29
— Спечелих! Спечелих! — Ръмбилоу отметна глава и се изкиска весело.
Мадлин не можеше да си поеме дъх. Не можеше да повярва.
— Спечелих всичко, при това честно и почтено. Кой би помислил? Стоте хиляди лири са у мен без да се налага да ги крада!
— Да ги крадете? — Лорд Ачард се изправи на крака. — Как така да ги крадете? Та вие организирахте тази игра!
Мистър Грийн зяпна грозно.
— Нали не искате да кажете, че сте планирали подобно чудовищно престъпление?
Мадлин продължаваше да се подпира на рамото на Гейбриъл. Чувстваше топлото му здраво тяло под плата на жакета. Не можеше да повярва, че и е причинил това.
Той пое ръката й, поднесе я към устните си и още веднъж целуна дланта.
Този нежен жест изтри предателството му, направи го нереално като халюцинация.
Тогава той подаде ръката й на Ръмбилоу.
— Твоя е.
Светът беше полудял. Гейбриъл беше полудял.
— Тя не може да тръгне с него — повелително заяви лейди Табард. — Не го знаем откъде произхожда.
Мадлин се втренчи невярващо в Ръмбилоу и потрепери. От отвращение. Опита да издърпа ръката си, но Гейбриъл я стисна здраво за китката.
— Та е бъдещата херцогиня Магнус, не някакъв състезателен кон — възрази Хърт.
Как се случи това? Умът й не го побираше. Гейбриъл никога не губеше, никога, а сега се беше провалил в играта на живота си. На нейния живот.
— Скандално — Мосю Вавасьор поглади разкошните си мустаци. — Немислимо.
— Не можете да направите това. — Тамзин застана до масата. — Вие… вие мъжете…
Гейбриъл се изправи толкова внезапно, че събори стола си.
— Загубих. — Той се наведе към Ръмбилоу. — Загубих, така че по-добре се грижи за нея.
Мадлин се чудеше дали му вярва. Или му вярваше, или не. Нищо не се беше променило отпреди петнайсет минути. Щом Гейбриъл я беше загубил, значи имаше план.
Щом Гейбриъл имаше план, значи се нуждаеше от помощ.
— О, да. — Ръмбилоу се пресегна и улови ръката й. — Не се и съмнявай.
Как да му помогне?
Мадлин спокойно вдигна ръкавицата си от масата и я подаде на Ръмбилоу.
Не ръката си, ръкавицата си.
Ръмбилоу разбра, че тя е склонила да бъде негова и същевременно му се е подиграла и под цивилизованата маска е прозряла неговия варварски лик.
Гейбриъл отново се наведе към Ръмбилоу и го скри от очите й.
— Ще я оставиш да си събере багажа.
— Разбира се — отвърна Ръмбилоу. Високомерният му тон не съответстваше на гнева в очите му. — Аз не съм някакъв примитивен варварин.
— Лейди Тамзин — Гейбриъл улови момичето за ръката — опаковайте багажа на Мадлин. Уверете се, че тя разполага с всичко необходимо за дълго пътуване. С всичко необходимо за опасно пътуване.
В този момент на Мадлин й просветна. Разбра какво желае Гейбриъл. Досети се — поне донякъде — какъв е планът му.
— Определено нищо подобно няма да правя! — Очите на Тамзин блеснаха гневно.
Изведнъж всички заговориха едновременно: „Не можете…“, „Тя не може“, „Плачевно“, „Жалко!“ „Потресаващо“.
Мадлин спря тази глъчка с едно махване на ръката.
— Багажът ми вече е събран. По-миналия ден с Тамзин се опитахме да си тръгнем оттук, но хората на мистър Ръмбилоу ни спряха.
Отново се разнесоха възклицания: силни и тихи, мъжки и женски, едни насочени към Ръмбилоу, други към Гейбриъл, трети към Мадлин.
Мадлин се обърна към Тамзин и изрече много бавно и много сериозно: