— Дали ще ви се понравят чорапите ми, мистър Ръмбилоу? — попита тя с нескрита подигравка.
— Ще видим. — Ръмбилоу отвори чантата и надникна вътре. — Ах! — Докато тършуваше из нещата й, той измъкна кутията с тиарата. — Значи Кемпиън ти я е подарил? Браво.
Той положи кутията на масата и извади ключ от джоба си.
— Значи през цялото време си криел ключа!
— Точно така. — Той отвори ключалката и повдигна капака.
Мадлин се втренчи в невероятното творение от злато и диаманти, рубини и изумруди. Тежка корона. Кралска корона.
Непозната корона.
— Какво е това? — изграчи тя.
Гейбриъл погледна тиарата и се втренчи в Мадлин. Ръмбилоу погали диамантите с дългите си пръсти.
— Това е короната на принц Ренар.
— Това не е тиарата ми! — Шокът на Мадлин беше по-голям от всякога.
— За бога! — измърмори Гейбриъл.
Смехът на Ръмбилоу отначало беше тих, после премина в кресчендо.
— Мислела си, че това е твоята корона? Мислела си, че баща ти я е изпратил? Това ли търсеше тук в мизерната си дегизировка? Това е залогът на принц Ренар. Предполагам, че английската блокада е възпрепятствала участието му.
Мадлин знаеше, че Ръмбилоу е опасен. Знаеше, че е жесток, безпринципен и вероятно луд. Но никой не дръзваше да се присмива на херцогиня Магнус. Тя вдигна ръка, за да го зашлеви.
Гейбриъл я улови за китките.
— Пусни ме — настоя тя.
— Трябваш ми жива — измърмори той точно толкова силно, че да го чуе през какофонията от пищящи жени и крещящи мъже.
Мадлин обаче вилнееше и се мъчеше да се отскубне от хватката му.
— Пусни я! — Ръмбилоу я изтръгна от ръцете му. — Тя е моя.
В този миг Мадлин видя как лицето на Гейбриъл се изкриви от болка и тялото му се напрегна за атака. Помисли си, че ще й се наложи да го озаптява, за да не се нахвърли той върху Ръмбилоу.
Но Гейбриъл се отдръпна.
— Съгласих се, че е твоя.
— Не я докосвай. — Ръмбилоу я прегърна през раменете.
Гейбриъл кимна.
— Лорд Кемпиън! — Тамзин трепереше от възмущение. — Как може да търпите това?
Мадлин преглътна. Едно беше да се довери на Гейбриъл, друго беше Ръмбилоу да я докосва. Усещането беше по-неприятно дори от целувките на онези четирима мъже и половина. През ръцете му в тялото й проникваха злобата, отчаянието и устрема към победа, които тласкаха този мъж. Той беше причинил толкова смърт и разруха. Мадлин го презираше, но и се боеше от него.
— Носите ли си всичко необходимо, ваша светлост? — Гейбриъл посочи чантата й. — Предполагам, че ще напуснете родна почва.
Ръмбилоу натъпка короната обратно в чантата.
— И то на френски кораб. Какво приключение те чака, скъпа моя херцогиньо!
— Хм. Да — отвърна Мадлин, докато тършуваше в чантата за кобура от черно кадифе. За един ужасен момент й се стори, че е изчезнал, и сърцето й заби като лудо. Но после напипа черното, кадифе и облекчено въздъхна.
— Какво е това там? — Резкият глас на Ръмбилоу беше изпълнен с подозрение.
— Чантичката ми. — Тя повдигна кобура и му го показа. — Предполагам, че няма защо да се плашиш от една дамска чантичка. — Тонът й беше подигравателен напук на подозрителността му. — Или може би смяташ, че вътре има нещо, което хапе!
Той не отговори, но Мадлин долови лекия мирис на пот и страх, който се излъчваше от него. Беше стигнал чак дотук и искаше да избяга, преди да се е озовал в собствения си капан.
— За какво ти е чантичка?
— Аз съм жена. — Тя го погледна право в очите. — Веднъж месечно…
— Добре. — Ръмбилоу пребледня. — Добре. Дръж си чантичката.
Понякога — макар и твърде рядко — да си жена си имаше своите предимства.
— Ваша светлост, бяхте прекалено откровена — немощно възрази лейди Табард, докато сваляше диамантите си.
Мадлин промуши кобура през китката си и го хвана както би постъпила жена, която държи в кесията си носна кърпичка и няколко монети. Ала тежестта на пистолета и действаше успокоително, защото сега имаше оръжие и съдбата на пътническата чанта вече нямаше значение.
Тя се обърна Гейбриъл, който бавно наклони глава. Погледна го само веднъж. За да си вдъхне увереност.
Пред лицето на вероятната смърт Мадлин изведнъж осъзна, че не й трябва увереност. Не искаше Гейбриъл да изпитва вина заради предателството си. От него тя искаше само едно — любовта му. Но не бе сигурна дали я има.
— Я чакай. — Лорн насочи пистолета си към Ръмбилоу. — Тази корона ще я делим наравно с останалата плячка.
— Първо отивам с херцогинята в спалнята за едно бързичко — каза Ръмбилоу с жест, едновременно вулгарен и красноречив.