31
Обичаше ли я Гейбриъл?
Мадлин и Ръмбилоу излязоха от мрачния, потънал в мръсотия и паяжини тунел. Мадлин се изкашля при първата глътка чист въздух, но Ръмбилоу не й даде време да изтупа прахта от дрехите си. Той наложи бързо темпо и я повлече към конюшнята.
Мадлин не се съмняваше, че Гейбриъл ще я последва. Той беше почтен мъж, който бе изискал и спечелил доверието й. Тя вярваше, че той ще дойде след нея, но защо? Защото честта му го налагаше? Защото искаше да хване Ръмбилоу и да си отмъсти за Джери? Или защото не можеше да понесе мисълта да я остави в ръцете на Ръмбилоу?
Обичаше ли я Гейбриъл?
Щеше ли някога да узнае? Защото един от двама им можеше да умре.
Чантата я удари по пищялката. От надвисналите сиви облаци ръмеше ситен дъждец. Навъсеното небе бе в унисон с настроението й.
Знаеше какво иска Гейбриъл така, сякаш той ясно й го бе казал. Желанието му беше тя да придружи Ръмбилоу до мястото на рандевуто му, за да може гарнизонът да го плени заедно с кораба, който го чакаше, а после да го предаде на правосъдието. Тя разбираше всичко това, но ако нещо се объркаше — а вече твърде много неща се бяха объркали — и я убиеха, щеше ли Гейбриъл да плаче? Щеше ли да си спомня за нея с обич? Или щеше да я запомни като най-голямото бедствие в живота си?
Тя искаше, тя се нуждаеше от увереността, че неутолимата й потребност за близост, нейният копнеж, нейното желание е споделено. Всичко, което той искаше от нея, тя искаше от него.
Стигнаха до конюшнята и Ръмбилоу разбуди коняря.
— Хей! Приготви кабриолета. Впрегни сивите жребци на Кемпиън. Действай!
Конярят погледна дъждеца, погледна и Ръмбилоу, но криво-ляво се изправи на крака.
— Да, мистър Ръмбилоу, сър. Както заповядате.
Докато конярят се оправяше с кабриолета, Ръмбилоу се облегна на стената и се усмихна на Мадлин.
— Бива си ме, а? Познах те още първия път, когато те видях.
Мадлин остави тежката чанта в краката си и разтри схванатата си ръка.
— Много си те бива.
— Знаех си, че някак си ще ми влезеш в работа, но никога не съм си представял, че ще те спечеля. — Той толкова внезапно се изправи над нея, че тя подскочи. — Дай цуни-гуни.
— Нека първо излезем на пътя — каза тя с най-бодрия си тон, който пазеше, за да разубеждава баща си от налудничавите му планове. — Гейбриъл не е глупак. Скоро ще ни последва по петите.
— Ще му се наложи да разбие вратата на спалнята, а това няма да стане още дълго. Лакеите ми ще се погрижат да е зает с други неща.
Мадлин притисна ръка към гърдите на Ръмбилоу и го изгледа с безмълвно възхищение.
— Мисля, че си планирал всичко превъзходно. Бих казала, че си пипал с ръка на гений.
— Гений? — Той зарови лице във врата й.
— Залъгал си лакеите с обещанието да оскубят семействата на оскубаните от теб комарджии. — Едва се въздържеше да не го цапардоса под брадичката, както бе направила с Големия Бил. Вместо това продължи да говори. — Играчите са толкова загрижени за сигурността на домочадията си, че не отвръщат на ударите, а лакеите толкова се забавляват от обира на стадо богати гъски, че не се замислят дали пък не си отмъкнал залозите.
Ръмбилоу вдигна глава, подпря се на стената и поласкана усмивка затрептя на устните му.
— Умно. Откъде знаеш, че прибрах парите?
Мадлин не знаеше, преди той да потвърди подозренията й.
— Ти си интелигентен и въобще не ти е хрумвала мисълта да заминаваш без тях.
Конярят се показа иззад ъгъла.
— Кабриолетът е готов, сър, но дори с гюрука, пак ще се измокрите. — Той проточи врат към небето. — Ако въобще разбирам нещо от време, дъжд ще се лее като из ведро.
— Все едно. Да тръгваме. — Ръмбилоу улови Мадлин за ръката и я бутна към вратата.
Тя не помръдна.
— Чантата ми. Короната е вътре.
— Добре тогава.
Мадлин грабна чантата — все пак можеше да използва някой ремък, за да завърже Ръмбилоу, ако имаше късмета да излезе победител от схватката им — и бързо се отправи към откритата двуколка. Ръмбилоу й помогна с качването.
— Сам ли ще карате, сър? — попита конярят.
— Разбира се. — Ръмбилоу се покатери и пое юздите без да сяда. Едно изплющяване с камшика и жребците потеглиха.
Движеха се бързо и прецапваха през локвите. Когато оставиха Шалис Хол зад гърба си, Ръмбилоу се взря във вдовишката къща, сякаш се страхуваше, че ще бъде разкрит.
Добре. Значи се боеше от преследване, а ръцете му бяха заети с карането на двуколката.
— Къде отиваме? — Мадлин пренебрегна капките дъжд, които проникваха под кожения навес, и огледа вътрешността на кабриолета.