Джордж Оруел
Още въздух
Мъртвец отдавна, в гроб не му се ляга.
Първа част
I
Идеята всъщност ми хрумна в деня, когато си взех новите изкуствени зъби.
Спомням си онази сутрин много ясно. Към осем без четвърт скочих от леглото и сварих да се вмъкна в банята тъкмо преди децата. Беше противна януарска утрин, жълтеникаво — сивото небе мрачно се въсеше. През малкото четвъртито прозорче на банята се виждаха десетте на пет метра трева долу с плет от лигуструм и голо петно в средата, които наричаме „задната градина“. Точно такава задна градина, точно такъв лигуструм и точно такава трева има и зад всяка друга къща на Елесмиър Роуд. С една-единствена разлика — където няма деца, в средата няма голо петно.
Водата шуртеше във ваната, а аз в това време се мъчех да се избръсна с позахабено ножче. От огледалото ме гледаше лицето ми, а изпод него, от чаша вода върху поличката над мивката — зъбите, част от това лице. Временната протеза, която Уорнър, моят зъболекар, ми даде да нося, докато се правеше новата. Лицето ми всъщност не е чак толкова неприятно. То е едно от онези керемиденочервени лица, които обичайно вървят в съчетание със сламеноруса коса и бледосини очи. Нямам и един прошарен кичур или лисина, слава богу, а като си сложа и зъбите, сигурно дори няма да ми личи на колко съм години — собствено, на четирийсет и пет.
Мислено си отбелязах да си купя нови ножчета за бръснене, настаних се във ваната и започнах да се сапунисвам. Покрих с пяна ръцете си (имам пухкави ръце, покрити с лунички чак до лактите), после взех четката и насапунисах плешките си, които иначе не достигам. Крайно неприятно, но вече не достигам някои части на тялото си. Истината е, че имам склонност към пълнеене. Не че съм панаирджийска атракция. Теглото ми не надвишава много деветдесет килограма, а последния път, когато мерих талията си, беше сто двайсет и два или сто двайсет и пет сантиметра, не помня точно. А не съм и „противно“ дебел, както се казва, нямам шкембе чак до земята. Просто задникът ми е широчък, с тенденция да мяза на варел. Нали ги знаете онези енергични, сърдечни дебелаци, с атлетично телосложение и скоклива походка, които обикновено носят прякора „Дебелия“ или „Шишо“ и винаги са душата и сърцето на компанията. Аз съм от тях. Обикновено ми викат „Дебелия“. Дебелия Боулинг. Истинското ми име е Джордж Боулинг.
В момента обаче хич не се чувствах душата и сърцето на компанията. А и ми прави впечатление, че напоследък рано сутрин почти винаги ме изпълва някаква мрачност, макар че спя добре и стомахът ми е редовен. Знаех каква е причината, разбира се — проклетото чене. Водата в чашата уголемяваше това чудо и то се хилеше насреща ми като зъбите на череп. Много е противно венците ти да се срещат, чувстваш ги едни такива изтръпнали и сухи, сякаш си отхапал от кисела ябълка. Пък и каквото и да си говорим, зъбната протеза си е крайъгълен камък. Разделиш ли се и с последния си естествен зъб, то значи, че вече е дошъл краят на времето, когато си можел да се залъгваш, че си царят на Холивуд. А освен че бях на четирийсет и пет, бях и дебел. Като се изправих да си насапунисам чатала, огледах тялото си. Пълна лъжа е, че дебелаците не виждат ходилата си, но също така е факт, че изправен, виждах само предната половина на своите. Никоя жена, разсъждавах аз, докато сапунисвах корема си, няма да ме погледне, освен ако й плащам. Не че в момента умирах някоя жена да ме погледне.
Но все пак тази сутрин трябваше да съм в по-добро настроение. Първо, нямаше да ходя на работа. Таратайката, с която обикновено „покривам“ района си (редно е да знаете, че работя в застрахователния сектор. Летящият саламандър. Живот, пожар, кражба с взлом, близнаци, корабокрушение — всичко), в момента беше на ремонт, и макар да трябваше да се отбия в лондонската кантора да оставя едни документи, наистина имах почивен ден, за да си взема новата зъбна протеза. А имаше и друго нещо, което от известно време често ми се въртеше в главата. Работата е там, че разполагах с едни седемнайсет лири, за които никой не беше и чувал — никой в семейството, имам предвид. Ето как стана всичко. Един колега от фирмата, на име Мелърс, напипал някаква книга „Астрологията в конните надбягвания“, която доказвала, че всичко е въпрос на влиянието на звездите върху цвета на дрехите на жокея. Е, та в някакво си надбягване участваше кобилка на име Корсеърс Брайд1, безнадежден случай, но жокеят беше със зелено — както изглежда, тъкмо цветът на изгряващите в момента планети. Мелърс, здравата захапал въдицата, залагаше на въпросната кобилка няколко хиляди и на колене ме умоляваше и аз да сторя същото. Най-накрая, главно за да му запуша устата, рискувах десет шилинга, макар че по правило не залагам. Тя пък като нищо взе, че спечели. Не помня точния коефициент, но моят дял възлизаше на седемнайсет лири. По силата на някакъв инстинкт — доста странен и вероятно бележещ друг крайъгълен камък в живота ми — просто прибрах тихомълком парите в банката и дума не обелих пред никого. Един добър съпруг и баща би ги похарчил за рокля на Хилда (жена ми) и обувки на децата. Но от петнайсет години съм все добър съпруг и баща и това вече взе да ми омръзва.