Крачех на запад по Странд и макар да беше студеничко, не бързах, за да се насладя на пурата. По тротоарите се носеше обичайната тълпа, през която почти не можеш да си пробиеш път, всички с онова налудно каменно изражение на лицето, типично за хората по лондонските улици, а на платното както винаги имаше задръстване, големите червени автобуси се провират между колите, ръмжат двигатели, пищят клаксони. Шум да събуди и мъртвец, но не и тази пасмина, рекох си. Чувствах се единственият буден в град на сомнамбули. Това е илюзия, разбира се. Когато крачиш сред тълпа от непознати, е почти невъзможно да не ги възприемаш като восъчни фигури, но вероятно и те си мислят същото за теб. А онова пророческо чувство, което често ме връхлита напоследък — чувството, че войната ще започне всеки момент, а войната е краят на всичко, не ми е непознато. В една или друга степен всички го изпитваме. Подозирам, че дори сред хората, с които в същия този миг се разминавах, има такива, които виждат в съзнанието си избухващи снаряди и кал. Всички сме на горящата палуба, но никой освен мен не го знае. Вгледах се в тъпоумните лица, които се нижеха покрай мен. Като пуйки през ноември, рекох си. И хабер си нямат какво им се готви. Сякаш в очите си имах рентген и виждах ходещите им скелети.
Пренесох се няколко години напред. Представих си същата тази улица след пет или, да речем, десет години (говори се, че са си заплюли 1941-ва), когато бойните действия ще са в ход.
Не, всичко не е в прах и съсипни. Просто е леко променено, неугледно и мръсно, витрините са почти празни и тъй прашни, че не можеш да се огледаш. В една от пресечките зее бомбена яма, а някакви опожарени сгради стърчат като кух зъб. Термит. Наоколо е необикновено тихо, всички са много кльощави. По улицата с маршова стъпка се задава военен взвод. Войниците мършави като вили, а ботушите им се влачат. Сержантът е със засукан мустак и изпънат гръб, сякаш е глътнал бастун, но и той е мършав и така кашля, че всеки миг ще се пръсне. В промеждутъците на кашлицата се напъва да реве както едно време на парадния плац: „Я стига, Джоунс! Дигни си главата! К’во толко’ се дзвериш в земята, к’во търсиш? Фасовете са обрани от години“.
Изведнъж избухва в нов пристъп. Мъчи се да го овладее, не може, привежда се о две и едва не си изхрачва червата. Лицето му порозовява и посинява, мустакът му клюмва и от очите му рукват сълзи.
Чувам воя на противовъздушните сирени и високоговорителите, тръбят, че нашата победна армия е заловила сто хиляди пленници. Виждам сбутано мансардно жилище в Бърмингам и петгодишно дете, което реве, та се къса за къшей хляб. Внезапно майката не издържа повече и крясва: „Затваряй си устата, малка мискинка такава!“, запрята рокличката на детето и здраво го наплясква, защото хляб няма, няма и да има. Всичко виждам. Виждам и плакатите, и опашките за храна, и рициновото масло, и гумените палки, и дулата на картечниците, бълващи огън от прозорците на спалните.
Ще се случи ли? Не се знае. Има дни, в които не мога да повярвам. Има дни, в които си казвам, че това е просто страх, насаден от вестниците. А има и дни, когато съм сигурен с цялото си същество, че няма мърдане.
Към Чаринг Крос вестникарчетата вече рекламираха следващото издание на вечерните вестници. Пак някакви глупости за краката. „Краката. Заключението на известен хирург“. После вниманието ми привлече друг плакат: „Женитбата на крал Зог отложена“. Крал Зог! Какво име! Почти невъзможно е да повярва човек, че тип с такова име не е негър, чер като катран.
Но тъкмо в този миг се случи нещо много странно. Името на крал Зог — но сигурно понеже го виждах за не знам си кой път днес, в съчетание с грохота на уличното движение, миризмата на конска тор или нещо подобно — извика у мен порой от спомени.
Чудно нещо е миналото. Никога не те напуска, сигурно не минава и час, без да си мислиш за неща, случили се преди десет или преди двайсет години, и въпреки това почти никога не е истинско, а просто сбор от заучени факти, като съдържанието на учебник по история. После някоя случайна гледка, звук или миризма, особено миризма, те отключва и не просто се връщаш към миналото, а направо се пренасяш в него. Така се почувствах и аз сега.
Намирах се в енорийската черква в Лоуър Бинфийлд, преди трийсет и осем години. Погледнато отстрани, сигурно съм продължавал да крача по Странд — дебел четирийсет и пет годишен мъж с изкуствени зъби и бомбе, но вътрешно бях Джордж Боулинг, седемгодишен, по-малкият син на Самюъл Боулинг, търговец на зърно и семе, Главната улица номер петдесет и седем, Лоуър Бинфийлд. Беше неделя сутрин, усещах миризмата на черквата. При това съвсем отчетливо! Позната ви е — една такава влажна, прашна, сладникава миризма с жилка гнилоч. В нея се примесва и дъх на лоени свещи, може би повей на тамян и съмнение за мишки, а в неделя се наслагва и мирисът на жълт сапун и шевиотени дрехи, но все пак преобладава онази сладникаво — прашна жилка, сякаш съчетание от мириса на живота и смъртта. Всъщност миризмата на напудрени трупове.