По онова време бях метър и двайсет. Стоях прав върху молитвената възглавничка, за да виждам над предната пейка, а под ръката си усещах черната шевиотена рокля на майка. Усещах и чорапите си, изпънати над коленете — така ги носехме тогава, — и коравия ръб на широката бяла итънска яка, в която ме пристягаха всяка неделя сутрин. Чувах и хриптенето на органа и два гръмовити гласа, които ревяха псалм. Най-големите певци в нашата църква бяха двама мъже, които така водеха хора на богомолците, че почти не го оставяха да се чуе. Единият беше Шутър, рибопродавецът, а другият — старият Уедърол, дърводелец и погребален агент. Винаги сядаха един срещу друг от двете страни на кораба, на пейките най-близко до амвона. Шутър беше нисък дебел мъж с много румено, гладко лице, голям нос, провиснал мустак и брадичка, някак косо изсечена под устните. Уедърол беше съвсем друга работа. Грамаден, мършав, як дърт дявол на шейсетина години, с лице като череп и дълга един пръст остра прошарена коса по цялата глава. Не се съм виждал друг жив човек тъй да прилича на скелет. През тънката му като пергамент кожа се четеше всяка извивка на черепа му, а огромната му издължена челюст беше пълна с пожълтели зъби, които тракаха като ченетата на череп в музей на анатомията. И макар да беше ужасно хърбав, изглеждаше здрав като стомана, сякаш ще живее сто години и ще скове ковчезите на всички присъстващи в църквата. Гласовете на двамата също много се различаваха. Шутър бучеше отчаяно, мъчително, сякаш някой му е опрял нож в гърлото и това е сетният му зов за помощ. Докато Уедърол издаваше оглушителен, стремителен и гръмлив тътен, който се пораждаше някъде дълбоко в него, сякаш грамадни варели се търкалят по земята. Колкото и шум да издаваше, човек винаги си знаеше, че има още много в запас. Децата му бяха лепнали прякора Трещящия търбух.
Двамата постигаха някакво противозвучене, особено при псалмите. Винаги Уедърол имаше последната дума. Сигурно в личния си живот са били приятели, но по своя си детски начин аз си представях, че са смъртни врагове и се мъчат да се надвикат. Шутър изревава: „Господ е Пастир мой“, а Уедърол се включва с „от нищо не ще се нуждая“ и напълно го заглушава. Винаги ставаше ясно кой е по-главният. С особено нетърпение очаквах онзи псалом за Сихона, цар аморейски, и Ога, цар васански (за когото ми напомни името на крал Зог). „Сихона, цар аморейски“ — започваше Шутър, после може би в продължение на половин секунда се чуваше само хорът на богомолците с „и“-то, сетне дълбокият бас на Уедърол застъпваше с „и Ога, цар васански“ и помиташе всичко като приливна вълна. Ще ми се да имаше начин да чуете страховитото боботещо подземно варелотрещящо звучене, което влагаше в думата „Ог“. Понякога дори сдъвкваше „и“-то, затова, когато бях много мъничък, вярвах, че се казва „Дог, цар васански“. По-късно обаче, когато научих имената, в съзнанието ми се оформи образът на Сихон и Ог. Представях си ги като онези колосални египетски статуи, познати ми от картинките в енциклопедията от вестника — монолитни каменни статуи с височина десет метра, седнали на троновете си един срещу друг, ръцете им — отпуснати на коленете, а на устните им играе лека загадъчна усмивка.
Как ярко изплува в съзнанието ми! Онова особено чувство — беше просто чувство, не може да се нарече дейност, — което наричахме „църква“. Сладникавата миризма на мърша, шумоленето на неделните премени, хриптенето на органа и гръмките гласове, прокрадващият се през дупката в прозореца лъч светлина, който бавно пълзи по кораба. Възрастните успяваха някак си да ни внушат, че това необикновено представление е необходимо. Приемаше се за даденост, като Библията, която по онова време се попиваше в огромни дози. На всяка стена висяха цитати и хората знаеха цели глави от Вехтия завет наизуст. Главата ми и до ден-днешен е пълна с фрази от Светото писание. Израилевите синове продължаваха да правят зло пред очите на Господа. Асир спокойно си живее при своите пристанища. И се събра цялото общество като един човек от Дан до Вирсавия. Обърна копието и го прободе в корема; и той падна там и умря на мястото. Не го разбираш — нито искаш, нито се опитваш, то е просто нещо като лекарство, вещество с особен вкус, което трябва да изгълташ, защото знаеш, че някак си е нужно. Необикновена, нескончаема, несвързана история за герои с имена като Семей, Навуходоносор, Ахитофел и Хашавия; мъже с дълги корави мантии и асирийски бради, които обикалят от храм на храм с камили и вършат необикновени неща. Принасят всесъжение, завират се в огнени пещи, приковават ги на кръст, поглъщат ги китове. И всичко това, съчетано със сладникавата миризма на гробище, шевиотените дрехи и хриптенето на органа.