Преди войната! Питам се още колко ли време ще казваме така. Още колко ли време в отговор няма да уточняваме: „Коя война?“ В моя случай небивалата земя, за която се отнася изразът „преди войната“, отстои във времето едва ли не преди Англо-бурската война. Роден съм през 1893-та и действително помня избухването на самата Англо-бурска война заради яростния скандал, който се разрази между баща ми и чичо Изикиъл по повода. Пазя още няколко спомена, които сигурно датират от предишната година.
Най-първият ми спомен е свързан с миризмата на еспарзета. От кухнята до магазина се стигаше по тунел, настлан с каменни плочи, и колкото по̀ наближаваш към магазина, толкова по-силно мирише. Мама го беше препречила с летяща дървена преграда, за да не можем ние двамата с Джоу — по-големият ми брат, да стигаме до магазина. Още помня как стоя изправен пред нея, впил пръстчета в пречките, а миризмата на еспарзета се смесва със специфичния дъх на влажен хоросан от коридора. Едва години по-късно успях някак си да проникна през преградата и да се вмъкна в магазина, когато вътре нямаше никого. Още невлязъл, една мишка, завряла се в сандъка с брашното, тупна на пода и се шмугна между краката ми. Почти цялото й кожухче беше набелено. Трябва да съм бил шестгодишен.
Когато си много малък, сякаш внезапно осъзнаваш неща, които отдавна са под носа ти. Нещата около теб нахлуват в съзнанието ти едно по едно, както когато се събуждаш от сън. Например едва когато бях почти четиригодишен изведнъж разбрах, че имаме куче. Казваше се Нейлър — стар бял английски териер от онази порода, която вече не съществува. Срещнах го под кухненската маса и някак си проумях, научавайки това едва сега, че е наш и се казва Нейлър. По същия начин малко по-рано открих, че оттатък преградата има някакво място, откъдето мирише на еспарзета. Самият магазин с огромните си везни, дървените теглилки и тенекиената лопатка, белият надпис на витрината и червенушката в клетката — която не се виждаше много добре от тротоара, защото витрината вечно тънеше в прах, — всички тези неща се подредиха в ума ми едно по едно, като късчетата от картинна мозайка.
Времето си минава, ти заякваш на крачката си и полека-лека започваш да се ориентираш в географията. Предполагам, че Лоуър Бинфийлд е досущ като всеки друг малък пазарен град с около две хиляди жители. Намираше се в Оксфордшър — прави ви впечатление, че говоря за него в минало време, макар още да съществува, — на десетина мили от Темза. Лежеше в нещо като падина — от реката го деляха ниски хълмове, а оттатък го обграждаха по-високи ридове. Върховете им бяха обрасли с гори с неясни синкави очертания, сред които се белееше къща с колонада. Това беше Бинфийлд Хаус (всички я наричаха „Дома“), а местността се знаеше като Ъпър Бинфийлд, макар там от сто и повече години да нямаше вече село. Ще да съм бил почти седемгодишен, когато открих Бинфийлд Хаус. Когато си много мъничък, не се заглеждаш в далечината. Но тогава вече знаех на пръсти всяко кътче на градчето, чиято форма наподобяваше кръст, с тържището по средата. Нашият магазин беше на Главната улица, малко преди пазарния площад, а на ъгъла се намираше сладкарското магазинчето на госпожа Уийлър, където си харчехме джобните, когато ни се намираха. Майка Уийлър беше дърта мръсна вещица и хората я подозираха, че осмуква ментовите дражета, а после ги връща в буркана, но това така и не беше доказано. По-нататък беше бръснарницата с рекламата на цигари „Абдула“ — онези с египетските войници на пакета, а най-чудното е, че и до ден-днешен използват същата реклама, — с острата упойваща миризма на одеколон и ориенталски тютюн. Иззад къщите стърчаха комините на пивоварната. Насред пазарището имаше каменно поило, а по водата вечно плуваше тънък слой прах и слама.
Преди войната, и особено преди Англо-бурската война, целогодишно беше лято. Давам си съвсем ясна сметка, че това е заблуда. Просто се мъча да ви опиша как се връщат нещата в спомените ми. Ако затворя очи и си помисля за Лоуър Бинфийлд в кой да е момент преди, да речем, осмата си година, винаги си го представям лятно време. Я пазарът, време за вечеря, наоколо цари сънна, прашна тишина, пощенският кон е заровил муцуна дълбоко в торбата със зоб и унесено хрупа, я горещ летен следобед сред просторните злачни ливади край града, я привечер на пътеката зад градините под аренда, иззад плета ухае на лула и летен шибой. Но в известен смисъл помня различни сезони, защото всичките ми спомени са свързани с разни неща за ядене, различни в различните годишни времена. Особено такива, дето растат по плетовете. През юли едрите — срещат се много рядко — и по-дребните къпини вече са достатъчно поруменели, за да стават за ядене. През септември — лешниците и трънките. Най-хубавите лешници винаги са твърде високо. После излизат буковите жълъди и киселиците. Сетне иде ред на по-незначителните ядива, към които прибягваш, когато няма нищо по-читаво. Глогинки — почти за нищо не стават — и шипки, които имат приятен стипчив вкус, стига да им очистиш власинките. Горският бучиниш е хубав в началото на лятото, особено когато си жаден, също и стъблата на някои треви. После киселец, той върви с хляб и масло, земни орехи и една горска детелина, възкиселичка. Когато си далеч от дома, дори семе от живовляк е по-добре от нищо. Джоу беше с две години по-голям от мен. Когато бяхме съвсем малки, мама плащаше на Кейти Симънс осемнайсет пенса седмично да ни извежда на следобедна разходка. Бащата на Кейти работеше в пивоварната и имаше четиринайсет деца, та семейството все търсеше да заработва по нещо допълнително. Кейти беше едва дванайсетгодишна, когато Джоу беше на седем, а аз — на пет, и акълът й не беше много по-различен от нашия. Влачеше ме за ръка и ми викаше „бебчо“, инак авторитетът й пред нас стигаше колкото да ни опази да не ни прегази някоя двуколка или да не ни подгони бик — но разговор водехме почти наравно. Излизахме на дълги, тягостни разходки — по пътя естествено винаги беряхме и похапвахме това-онова — по пътеката зад градините под аренда, напряко през Роупър Медоус и надолу към Мил Фарм, където имаше един гьол с тритони и дребни шарани (като поотраснахме, с Джоу ходехме там за риба), после обратно през Ъпър Бинфийлд Роуд, за да минем покрай сладкарското магазинче в покрайнините на градчето. Този дюкян беше на толкова лошо място, че който и да го вземеше, все фалираше — доколкото ми е известно, бил е три пъти сладкарски магазин, веднъж бакалница и веднъж ремонтна работилница за велосипеди, — но таеше едно такова особено очарование за децата. Дори когато нямахме пари, пак ходехме там и долепяхме нос о витрината. Кейти нямаше нищо против да си поделим бонбони за фардинг3 и беше готова да се кара за своя дял. По онова време за един фардинг можеше да се купи нещо. Повечето бонбони бяха по един пенс за четири унции, а имаше и една „Райска смеска“, основно натрошени бонбони от други буркани, която струваше шест пенса. Да не забравяме и „Вечната пръчка за фардинг“, дълга цял метър, не можеш я изблиза и за половин час. Захарните мишки и захарните прасенца бяха по осем за пени, както и лакрицовите пищови, пуканките пък — половин пенс големия плик, а луксозното пакетче, което съдържаше различни бонбони, подарък златен пръстен и понякога свирка, струваше един пенс. Днес няма да видите луксозни пакетчета с подарък. Много от тогавашните бонбони вече ги няма. Имаше едни плоски, белички, с мото отгоре, а също едно лепкаво розово сладко в овална дървена кутийка с миниатюрна тенекиена лъжичка, което струваше половин пенс. Няма ги вече. Наред с тях захаросаните ядки с кимион, шоколадовите лули и захарните кибритчета, та дори дражета с пъстроцветни захарни топчета не се намират лесно. Тези пъстроцветни дражета бяха страхотен заместител, когато имаш само един фардинг. А какво да кажем за чудовищата за пени? Да е виждал някой чудовище за пени? Представляваше огромна бутилка с повече от кварта газирана лимонада, и само за един пенс. Друго нещо, което войната уби безвъзвратно.