От най-ранно детство — от времето, когато избухна Англо-бурската война, съм запомнил голямата разправия между татко и чичо Изикиъл. Чичо Изикиъл имаше дюкянче на една пресечка на Главната улица, продаваше и по малко кроеше и кърпеше обуща. Търговийката му беше скромна и с времето се свиваше все повече, но това нямаше кой знае какво значение, защото чичо Изикиъл не беше семеен. Беше само полубрат на баща ми, при това много по-възрастен от него — най-малко двайсет години, и през петнайсетината години, в които присъства в живота ми, неизменно изглеждаше по един и същи начин. Представителен възрастен мъж, доста висок, с бяла коса и най-белите мустаци, които някога съм виждал — бели като хвърчилки на магарешки бодил. Имаше навика да се плесне по кожената престилка и да изпъне гръб — като реакция на постоянното привеждане над последната, предполагам, — след което излайваше мнението си право в лицето ти, а в заключение се закикотваше зловещо. Истински либерал от деветнайсетия век — от онези, дето не само те питат какво е казал Гладстон през 78-ма, ами знаят и отговора; както и един от малцината в Лоуър Бинфийлд, които останаха на едно и също мнение през цялата война. Постоянно клеймеше Джоу Чембърлейн и някаква шайка хора, които наричаше „оная паплач на Парк Лейн“. И до днес го чувам как спори с баща ми. „Пак ония с тяхната безпределна империя! Ама на мен не могат да ми я пробутат. Хе-хе-хе!“ После гласът на татко, тих, тревожен и съвестен, отговаря му нещо за бремето на белия човек и нашия дълг към бедните чернокожи, дето тия бури нещо ги измъчват, срамна работа. Когато чичо Изикиъл даде да се разбере, че е пробурски настроен и подкрепя идеята за „малка Англия“6, двамата с баща ми цяла седмица почти не си продумаха. После, като почнаха историите със зверствата, пак се скараха. Татко беше много разтревожен от разказите, които стигаха до него, и се изправи пред чичо Изикиъл съвсем ребром. Каквото и да смята той за Британската империя, едва ли намира за редно тия бури да подхвърлят бебета във въздуха и да ги набучват на щиковете си, пък били те и само негърчета! Но чичо Изикиъл просто му се изсмя в лицето. Татко въобще не бил разбрал! Не бурите хвърляли бебета във въздуха, а британските войници! И всеки път ме сграбчваше — ще да съм бил петгодишен, — за да илюстрира тезата си. „Казвам ти, подхвърлят ги във въздуха и ги нанизват на байонетите си като жаби! Точно както аз подхвърлям този дребосък тук!“ При тези думи наистина ме подхвърляше нависоко и почти ме изпускаше, а аз живо си представях как летя във въздуха и тежко се набучвам върху ножа на някоя пушка.
6
Изразът датира от времето на Втората англо-бурска война (1899–1901); описва схващанията на противниците на идеята за Британска империя — Англия не бива да се разпростира отвъд пределите на Обединеното кралство. — Б.пр.