Татко никак не приличаше на чичо Изикиъл. Не знам много за баба си и дядо си, починали са, преди да се родя, известно ми е само, че дядо ми бил кундурджия и към края на живота си се оженил за вдовицата на търговец на зърно, и така сме се сдобили с магазина. Не беше работа, която подхождаше на татко, макар да познаваше занаята на пръсти и да не спираше да работи. Не помня да съм го виждал без брашно по ръцете, в бръчките на лицето и в косата, доколкото му беше останала, освен в неделя и чат-пат в делничен ден вечер. Оженил се е след трийсет, а по времето, от което датират най-ранните ми спомени, ще да е бил към четирийсет. Беше дребен, посивял, кротък човечец, вечно по риза и с бяла престилка, на вид целият прашасал, заради брашното. Имаше валчеста глава, приплеснат нос, доста рунтав мустак, очила и сламеноруса коса, досущ като моята, но повечето опадала и вечно напудрена с брашно. От женитбата с вдовицата на търговеца на зърно дядо ми доста се позамогнал и татко учил в Уолтънската класическа прогимназия, където изпращали синовете си фермерите и по-имотните търговци, за разлика от чичо Изикиъл, който обичаше да се хвали, че кракът му не е стъпвал в училище и сам се е учил да чете вечерно време, на светлината на лоена свещ. Само че той беше с много по-пъргав ум от татко, можеше да спори с всекиго и цитираше пространно Карлайл и Спенсър. Татко не беше толкова схватлив, никога не си е падал по „книжните знания“, както сам казваше, и езикът му не беше много добър. В неделя следобед — единственото време, когато наистина си отпускаше душата, се настаняваше край камината във всекидневната, „хубавичко да прочете“, както сам казваше, неделния вестник. Любимият му беше Пийпъл — майка предпочиташе Нюз ъф дъ Уърлд, според нея в него имало повече убийства. Виждам ги и до днес. Неделя следобед — лято, разбира се, винаги е лято, — къщата още дъха на свинско печено със зеленчуци, майка от едната страна на камината, зачита най-новата криминална история и полека-лека задрямва с полуотворена уста, татко от другата, по пантофи и с очила, мъчително си проправя път през безкрайните колони зацапано мастило. Всичко пропито с мекото усещане за лято, мушкатото на прозореца, скорец пее някъде, а аз под масата с Бойс Оун Пейпър, уж покривката е палатка. После, по време на чая, докато бавно дъвчеше репички и пресен лук, татко разказваше умислено за прочетеното, за пожарите, корабокрушенията и скандалите във висшето общество, и тези нови летателни машини, и онзи (забелязвам, че и до днес се появява по неделните вестници на около всеки три години), дето го глътнал кит в Червено море, а три дни по-късно го извадили, жив, но избелен като платно от стомашните сокове на кита. Татко винаги приемаше тази история малко скептично, наред с новите летателни машини, инак вярваше на всичко прочетено. До 1909-а никой в Лоуър Бинфийлд не вярваше, че човекът някога ще се научи да лети. Официалната доктрина гласеше, че ако Господ е искал да летим, щял е да ни даде крила. Чичо Изикиъл не можеше да се въздържи да не подметне, че ако Господ е искал да се возим, щял е да ни даде колела, но дори той не вярваше в новите летателни машини.
За такива неща татко се замисляше само в неделя следобед, и може би в единствената делнична вечер, когато се отбиваше в кръчмата да пие половин пинта бира. През останалото време винаги беше повече или по-малко погълнат в работата си. Нямаше какво толкова да се прави, но той вечно изглеждаше зает, или в плевника оттатък двора, бореше се с разни чували и бали, или в прашната малка бърлога зад тезгяха в магазина, събираше с изгризано моливче цифри в една тетрадка. Беше много честен и много отзивчив човек, и винаги много държеше да предлага качествена стока и никого да не измами, което дори в онези времена не беше най-удачният начин да напредваш в бизнеса. Беше тъкмо човек за дребна държавна службица, началник на пощенска станция, да речем, или на провинциална гара. Не притежаваше обаче нито нужната дързост и предприемчивост да заема пари и да разширява бизнеса, нито нужното въображение да измисля нови рекламни лозунги. Типично за него, единственият му изблик на въображение в живота — създаването на нова семенна смеска за птички в клетка (казваше се „Смеска Боулинг“ и беше известна в радиус от десет километра) — всъщност беше заслуга на чичо Изикиъл. Чичо Изикиъл си падаше любител на птички и държеше в тъмното си дюкянче сума ти кадънки. Той развиваше теорията, че птичките в клетка посивявали поради липса на разнообразие в диетата. На двора зад магазина татко имаше малко парче земя, където гледаше двайсетина вида плевели под телена мрежа, сушеше семето и го примесваше в обикновената храна за канарчета. Джаки — червенушката, която висеше на витрината, уж беше реклама на „Смеска Боулинг“. Разбира се, Джаки, за разлика от повечето червенушки в клетка, така и не потъмня.