Като се насапунисах целия, се почувствах по-добре и се отпуснах във ваната да помисля за седемнайсетте си лири и за какво да ги похарча. Алтернативите, изглежда, бяха уикенд с жена или неусетно да ги топя за дреболии като пури и двойни уискита. Тъкмо бях завъртял крана на горещата вода да допълня ваната, и както си мислех за пури и жени, отвън се разнесе тропот, сякаш по двете стъпала към банята препуснаха стадо бизони. Децата, разбира се. Две деца в къща с размерите на нашата е като кварта бира в халба за пинта. Пред вратата се вдигна страхотна тупурдия, после проеча отчаян писък:
— Тата! Искам да вляза!
— Да, ама не може. Изчезвай!
— Ама тата! Ходи ми се до едното място!
— Иди до другото. Хайде да те няма! Във ваната съм.
— Та-_та!_ Ходи ми се до едното място!
Напразно! Познавах този тревожен сигнал. Тоалетната се намира в банята — къде другаде да се намира, в къща като нашата. Измъкнах запушалката на ваната и колкото може по-бързо се поподсуших. Отворих вратата и дребосъкът — Били, малкият, седемгодишен — профуча покрай мен, изплъзвайки се от шумната целувка, която бях устремил към главата му. Едва когато почти бях облечен и вече си търсех вратовръзка, открих, че по врата ми е останал сапун.
Много е противно да ти остане сапун по врата. Създава едно такова гнусно, лепкаво усещане, а най-странното е, че колкото и внимателно да го обереш с гъба, веднъж щом си открил, че ти е останал сапун по врата, цял ден след това ти лепне. Слязох долу в лошо настроение и готов да избухна при най-малкия повод.
Дневната ни — като всяка друга дневна на Елесмиър Роуд, представлява сбутано помещение, четири на три и половина или пък три и половина на три метра, а дъбовият японски скрин с двете празни гарафи и сребърната поставка за яйца, подарък от майката на Хилда за сватбата, изземаха почти цялото място. Милата Хилда се въсеше зад чайника в обичайното си състояние на тревога и ужас, защото Нюз Кроникъл е оповестил, че цената на маслото се е повишила или нещо подобно. Не беше запалила газовата камина и макар прозорците да бяха затворени, в стаята беше зверски студ. Наведох се и драснах една клечка на огъня, лъхтейки шумно през носа (като се навеждам, винаги пуфтя и пъшкам) — нещо като намек към Хилда. Тя ме стрелна с онова косо погледче, което ми отправя винаги, когато смята, че разточителствам.
Хилда е на трийсет и девет, а когато се запознахме, изглеждаше точно като зайче. Все още изглежда така, но страшно е отслабнала и се е съсухрила, очите й вечно гледат замислено, тревожно, а когато е по-разстроена от обикновено, прави един номер с раменете — сгърбушва се и скръства ръце на гърдите си, досущ като стара циганка, приведена над огнището. Тя е от онези хора, чийто основен извор на вдъхновение в живота е да предсказват трагедии. Нищожни трагедии, разбира се. Колкото до войните, земетресенията, епидемиите, гладът и революциите, не им обръща никакво внимание. Маслото поскъпва, сметката за газта е гигантска, ботушите на децата вече се износват, а дължим и вноска за радиото — ей това са Хилдините литания. Тя определено черпи, до такъв извод стигнах накрая, сила от това да се поклаща лекичко напред-назад и да ме гледа измъчено: „Но, Джордж, положението е толкова сериозно! Просто не знам какво ще правим!! Откъде ще се вземат тези пари! Ти сякаш изобщо не си даваш сметка колко са сериозни нещата!“ и така нататък, и така нататък. Твърдо е убедена, че ще свършим в приюта за бедни. Най-смешното е, че дори да изпаднем дотам, на Хилда това няма да й натежи и на четвърт, колкото на мен, всъщност може би дори ще се зарадва на усещането на сигурност.
Децата бяха вече долу, бяха се измили и облекли със скоростта на светлината, както винаги, когато няма изгледи да попречат на някого да използва банята. Като седнах на масата за закуска, водеха спор от серията: „Ти беше!“ — „Не бях аз!“ — „Ти беше!“, който спокойно можеше да продължи и цяла сутрин, ако не им бях казал да млъкнат. Само двечки са ми — Били, на седем годинки, и Лорна, на единайсет. Странно е чувството, което изпитвам към тях. През повечето време направо не мога да ги гледам. А приказките им — просто са непоносими. И двамата са в онази отегчителна, прозаична възраст, когато детската мисъл се върти само около линийки, моливници и кой е изкарал най-висока бележка по френски. Друг път, особено когато спят, усещам нещо съвсем различно. Случвало се е да застана край креватчетата им, някоя лятна вечер, когато е още светло, и да ги гледам как спят, с кръглите си личица и сламенорусите си коси, няколко нюанса по-светли от моята, и тогава изпитвам онова усещане, за което в Библията се казва — сърцето му се развълнува. В такива моменти чувствам, че съм просто нещо като изсъхнала шушулка, дето не чини и две пари, и че целият смисъл от мен е да дам тези създания на света и да ги изхранвам, докато растат. Но това е само на моменти. През повечето време моето отделно съществуване ми се струва доста важно, чувствам, че в старото куче има още живот и тепърва ме очакват добри времена, а представата за себе си като кротка крава, погната от рояк жени и деца, не ми допада.