— Прибиръш ли съ вкъщи? — попита Джоу.
— Не.
— Добре тугаз, гуспудинчу! Добре!
И се нахвърли върху ми. В следващия миг ме погна и ме заобсипва с юмруци. Но аз не се отдалечавах от езерото, просто обикалях в кръг. Най-сетне ме хвана, тръшна ме на земята, затисна ръцете ми с колене и взе да ми мачкоти ушите — любимото му мъчение, което, добре знаеше, не можех да понасям. Вече се обливах в сълзи, но още не исках да се предам и да обещая да се прибера у дома. Исках да остана и да ловя риба с бандата. Изведнъж останалите минаха на моя страна и казаха на Джоу да слезе от гърдите ми, а аз да остана, ако искам. Та в крайна сметка все пак останах.
Другите момчета имаха кукички, въдици и плувки, и топка въдичарски качамак в една торбичка, а сега всички си отразяхме по една тънка пръчица от върбата в дъното на гьола. Къщата на фермера беше само на двестатина метра, та трябваше да се крием, защото старият Бруър много гонеше за риболов. Не че с нещо му бъркаше работите — той използваше гьола само за водопой на добитъка, но просто мразеше момчета. Останалите от бандата ревниво пазеха положение, постоянно ми повтаряха да се скрия в сенките и ми натякваха, че съм просто едно дете и нищо не разбирам от риболов. Твърдяха, че вдигам страхотен шум и ще изплаша цялата риба, макар че всъщност вдигах двойно по-малко шум от всички останали. На това отгоре не ми позволиха да седна при тях, ами ме изпратиха в друг край на гьола, където водата беше по-плитка и нямаше много сянка. Казаха, че дете като мен положително ще разплисква водата и ще изплаши рибата. Този край беше много калпав — обикновено рибата не идваше насам. Знаех това. Сякаш инстинктивно разпознавах местата, където кълве. Както и да е, най-сетне бях на риболов. Седях на тревясалия бряг с въдица в ръце, наоколо ми жужат пчели и ухае на див джоджен до премала, гледах червената плувка върху зеленикавата вода и бях щастлив като калайджия, макар че следите от сълзи и кал по лицето ми още не бяха засъхнали.
Бог знае колко време сме седели там. Утринта се точеше безкрайна, слънцето се издигаше все по-високо, а никой не беше хапвал и залък. Плувките лежаха на повърхността като заковани. Ако потопиш поглед във водата, се виждаше много надълбоко, сякаш надзърташ в тъмнозелено стъкло. По-нататък, към средата на гьола, стоеше рибата, беше се кротнала точно под повърхността и се припичаше на слънце, а от време на време в треволяците край брега изплуваше някой тритон и си почиваше, с лапички върху стеблата, муцунката му едва-едва се подала от водата. Но рибата не даваше. Току някой ще подвикне, че дава, ала все се оказваше лъжа. А времето се точеше безкрайно, ставаше все по-горещо и по-горещо, мухите жив те изяждаха, а дивият джоджен ухаеше като магазинчето на майка Уийлър. Изпитвах все по-силен глад, още повече че не знаех със сигурност откъде ще се сдобия с обяд. Но седях, кротък като мишчица, и не откъсвах поглед от плувката. Другите ми бяха дали качамак колкото топче — толкова ми стигало, но дълго време не смеех дори да сменя стръвта, защото всеки път, щом изтеглех въдицата, те се кълняха, че вдигам шум, колкото да изплаша рибата в радиус от пет мили.
Ще да сме седели към два часа, когато моята плувка изведнъж потрепна. Знаех, че е риба. Сигурно някоя, дето е минала оттук случайно и е забелязала стръвта. Човек не може да обърка движението на плувката, когато рибата наистина кълве. Съвсем различно е от когато въдицата трепне в ръцете ги неволно. В следващия миг подскочи рязко и почти се потопи. Не можех повече да се сдържам. Подвикнах на останалите:
— При мен дава!
— Дрън-дрън! — не закъсня Сид Лъвгроув.
Но в следващия миг вече нямаше съмнение. Плувката потъна право надолу, още я виждах под водата, една такова размазано червено петно, и въдицата помръдна в ръката ми. Господи, какво чувство е това! Въдицата трепва, влакното се изпъва, а в другия й край — риба! Останалите забелязаха, че и въдицата ми се огъва, мигом захвърлиха своите пръти на земята и се втурнаха да ме наобиколят. Дръпнах с все сила и рибата — ужасно грамаден сребрист шаран — прелетя във въздуха. В следващия миг всички писнахме отчаяно. Рибата се изплъзна от кукичката и падна в дивия джоджен край брега. Само че понеже се случи в плиткото и не можа да се преобърне, миг-два остана да лежи безпомощно. Джоу се хвърли във водата, изпръсквайки всички ни, и я сграбчи с две ръце.
— Пипнах го!
Запокити шарана на тревата и в същата секунда всички наколеничихме наоколо му в тревата. Как потривахме длани! Горкото умиращо създание се мяташе, а перките му блещукаха във всички цветове на дъгата. Беше „огромен“ шаран, най-малко двайсет сантиметра дълъг, и да е тежал към стотина грама. Как крещяхме от радост при вида му! Но в следващия миг сякаш тъмен облак легна отгоре ни. Вдигнахме глави и що да видим — старият Бруър се надвесил над нас с високата си шапка — от онези, дето се носеха навремето, кръстоска между цилиндър и бомбе, — стиснал в ръка кожените си тиранти и една дебела лесковина.