Но нямам много спомени от училище. Попадал съм сред хора от висшите класи, например по време на войната, и съм се изумявал от факта, че така и не надрастват убийствената подготовка, която получават в частните училища. Или се превръщат в плоски слабоумници, или прекарват остатъка от живота си да ритат против нея. С момчетата от нашата класа не беше така — синовете на дребните търговци и фермерите. Постъпваш в класическата прогимназия и учиш там до шестнайсетгодишна възраст, но само за да демонстрираш, че не си проли, инак самото училище е най-вече място, от което само гледаш как да избягаш. Там няма такива неща като чувство на лоялност, сладникави сантименти към старите сиви камъни (а те действително бяха стари, училището основал още кардинал Улзи) и доживотни обществени връзки, та дори химн на училището няма. Неучебните дни бяха изцяло на лично разположение, защото спортните изяви не бяха задължителни и ние често пъти ги пропускахме. Футбол играехме по тиранти и макар да се смяташе за благопристойно крикет да се играе по колан, носехме обикновени ризи и панталони. Единствената игра, която истински ме вълнуваше, беше импровизираният крикет на чакъла в двора през голямото междучасие, с бухалки, измайсторени от каси, и гипсова топка.
Помня обаче миризмата на голямата класна стая — миризма на мастило, прах и обувки, още камъкът в двора, навремето служил за стъпенка за езда и за точило, и пекарничката отсреща, където продаваха козуначени рула, двойно по-големи от днешните, на цена половин пени. Вършил съм всичко, което се върши в училище. Издълбах името си на чина и получих наказание с пръчка — за подобно нещо винаги наказваха с пръчката, но етикетът те задължаваше да издълбаеш името си на чина. Пръстите ми вечно бяха изпоцапани с мастило, гризях си ноктите, правех си стрелички от перодръжки, играех си с конски кестени на връв, разправях мръсни вицове, научих се да мастурбирам, нагрубявах стария Блоуърс, учителят по английски, и вадех душата на малкия Уили Саймън — синът на погребалния агент, който беше гламав и се връзваше на всичко. Любимият ни трик беше да го пращаме да купува несъществуващи неща. Вечните майтапи — половин марка от един пенс, гумен чук, отвертка за леваци, кутия раирана боя — бедният Уили се хващаше на всичко. Един ден си умряхме от смях, сложихме го в една вана и му казахме сам да се вдигне за дръжките. Свърши в лудницата, горкият. Но истинският живот кипеше през ваканцията.
В онези времена имаше интересни неща за правене. Зимно време взимахме назаем питомни порчета — майка не даваше да ги държим вкъщи, „гадни вонливи създания“ — така ги наричаше, — обикаляхме фермите и се молехме да ни пуснат да половим плъхове. Понякога ни пускаха, понякога ни пъдеха, били сме по-голяма беля и от плъховете. В по-късните месеци вървяхме след вършачката и помагахме да избиват гризачите. Една зима, да е било 1908-ма, Темза придойде и замръзна, после седмици наред се пързаляхме с кънки, а Хари Барнс падна и си счупи ключицата на леда. В ранна пролет целехме катерици с прашки, после ходехме на лов за гнезда. Имахме теория, че птиците не умеят да броят и затова спокойно можеш да им оставиш само едно яйце, но бяхме жестоки зверчета и понякога просто преобръщахме гнездата и стъпквахме яйцата или пиленцата. Имахме и друга една игра, по времето, когато жабите си хвърляха хайвера. Ловяхме попови лъжички, наръгвахме в клоаката им накрайника на велосипедна помпа и ги надувахме до пръсване. Ей такива са момчетата, не знам защо. През лятото ходехме с колелата до бента Бърфорд Уиър и се къпехме. Уоли Лъвгроув, малкият братовчед на Сид, се удави през 1906-а. Заплете се в тревите на дъното, а като го извадиха с вилите, лицето му беше почерняло.
Но истината беше риболовът. Колко пъти сме ходили на гьола на стария Бруър, хващали сме малки шарани и лин, веднъж дори огромна змиорка, а имаше и други водопои, до които се стигаше пеш в неделните следобеди. Но откакто се сдобихме с велосипеди, взехме да ходим на Темза под Бърфорд Уиър. Изглеждаше ни по-достойно за възрастни хора, отколкото някакви си селски гьолове за кравите. Не те гонят фермери, а и в Темза има великолепни екземпляри — макар, доколкото ми е известно, никой никога да не ги е хващал.