Бях доста грозновато момченце, със сламеноруса коса, вечно остригана ниско, освен перчема на челото. Не идеализирам детството си и за разлика от много хора не изпитвам желание отново да бъда малък. Повечето от нещата, които ме вълнуваха тогава, вече са ми повече от безразлични. Все ми е едно ще видя ли отново топка за крикет, а дори за двайсет килограма сладки не давам и пукнат грош. Но все още храня — винаги съм го хранил — онова особено чувство към риболова. Ще го сметнете за крайно глупаво, безспорно, но всъщност изпитвам смътно желание да ида на риба дори сега, когато съм дебел и на четирийсет и пет, имам две деца и къща в предградията. Защо ли? Защото в известен смисъл изпитвам носталгия по детството — не по собственото си детство, а по онази цивилизация, в която израснах и която, предполагам, вече е на последни издихания. А риболовът е някак си типичен за нея. Дори щом се замислиш за риболов, вече мислиш за неща, които нямат място в съвременния свят. Самата идея да седиш цял ден под върба край кротък вир — както и да си в състояние да намериш кротък вир, край който да седиш — принадлежи на времето отпреди войната, отпреди радиото, отпреди самолетите, отпреди Хитлер. Дори имената на английските речни риби излъчват някакъв покой. Шаран, червеноперка, кефал, бляскавец, мряна, платика, кротушка, щука, клен, лин. Все солидни имена. Хората, които са ги измислили, не са и чували за картечници, не са живели с ужаса да не бъдат уволнени и не са прекарвали дните си в гълтане на аспирини, ходене на кино и чудене как да не попаднат в концентрационен лагер.
Питам се, нима някой ходи на риболов в наши дни. В радиус от сто мили около Лондон не е останала и една риба, която да хване човек. Няколко некадърни рибарски клуба са циментирани в редици по бреговете на каналите, а милионерите ходят да ловят пъстърва в частни водоеми край шотландски хотели, някаква снобска игра на улов на изкуствено отгледана риба с изкуствени мухи. Но кой днес лови във воденична вада, крепостен ров или водопой? Къде са английските речни риби? Като бях дете, във всяко поточе и вирче имаше риба. Сега всички тези вирчета са пресушени, а реките, ако не са отровени с химикали от фабриките, са пълни с ръждясали консервни кутии и мотоциклетни гуми.
Най-хубавият ми въдичарски спомен е свързан с една риба, която не улових. Типично, предполагам.
Когато бях на около четиринайсет години, татко направи някаква услуга на стария Ходжес, пазачът на Бинфийлд Хаус. Забравил съм какво беше — даде му лекарство, което излекува кокошките му от глисти или кой знае. Ходжес беше опак стар дявол, но не забравяше услуга. Един ден малко след случая, беше слизал до магазина ни да си купи зърно за пилците, ме изчака след това пред вратата и ме спря с присъщия си троснат тон. Имаше лице, като издялкано от корен, и само два зъба, тъмнокафяви и много дълги.
— Ей ти, малкия! Рибарче падаш, а?
— Да.
— И аз така си мислех. Слушай какво. Ако искаш, можеш да си донесеш въдицата и да се пробваш в оня вир зад имението. Пълно е с платика и щука. Ама няма да казваш на никого какво съм ти казал. И да не домъкнеш някое от ония твоите псета, че ще им съдера кожите от гърба.
И откуцука, метнал чувалчето зърно на рамо, сякаш с чувството, че бездруго е казал твърде много. Следващата събота следобед се качих до Бинфийлд Хаус с колелото, напълнил догоре джобовете си с червеи и личинки, и потърсих стария Ходжес в портиерската къщичка. По онова време Бинфийлд Хаус пустееше вече десетина-двайсет години. Господин Фаръл, собственикът, не можеше да си позволи да живее в него, а или не можеше, или не искаше да го даде под наем. Живееше в Лондон с наема от селскостопанската земя, а имота бе оставил да върви по дяволите. Оградите бяха зеленясали и прогнили, паркът беше целият в коприва, насажденията бяха прорасли като джунгла и дори градините отново бяха подивели, само тук-там по някой чепат розов храст издаваше къде са били цветните лехи. Но къщата си беше много красива, особено отдалеч. Представляваше огромна бяла постройка с колонади и високи, тесни прозорци, строена сигурно по времето на кралица Ана от някой, пътувал из Италия. Ако днес отида там, сигурно ще ми достави удоволствие да се поскитам сред повсеместната разруха и да поразмишлявам за живота, който е кипял тук, и хората, които са строили такива къщи, защото са си въобразявали, че добрите времена ще продължават вечно. Тогава не обърнах никакво внимание нито на къщата, нито на имението. Изнамерих стария Ходжес, който тъкмо привършваше обяда си и беше в малко сприхаво настроение, и го накарах да ме заведе до вира. Намираше се на неколкостотин метра зад къщата и въобще не се виждаше, изцяло скрит в буковата гора, но си беше порядъчно голям вир, почти колкото езеро, близо сто и петдесет метра в диаметър. Беше изумителен, дори на онази възраст се удивих, че тук, на петнайсетина километра от Рединг и няма и осемдесет от Лондон, може да се намери толкова уединено място. Тук човек се чувстваше тъй сам, сякаш е на брега на Амазонка. Вирът беше плътно обграден с грамадни букови дървета, които на едно място растяха досами водата и се оглеждаха в повърхността й. Оттатък имаше полянка с трева и хлътнатина, обрасли с див джоджен, а в единия край на езерото се виждаше стара дървена барака за лодки, която гниеше сред камъшите.