Вирът гъмжеше от платики, малки, около четири, най-много до петнайсет сантиметра. Някоя току се поизвърне и проблесне, червеникавокафява, под водата. Имаше и щуки, трябва да са били големи. Тях не можеш да ги видиш, но понякога някоя, както се припича сред треволяка, се преобръща и се гмурва с плисък, сякаш тухла се пльосва във водата. Нямаше никакъв смисъл да се мъчи човек да ги лови, макар всеки път, когато ходех там, да се опитвах. Мамех ги с кефал и лещанка, които ловях в Темза и съхранявах живи в буркан от конфитюр, опитвал съм дори с блесна, направена от къс ламарина. Но те бяха преситени с риба и не кълвяха, а и положително щяха да потрошат такъмите ми. Не се е случвало да се върна от вира с по-малко от десетина малки платики. Понякога през лятната ваканция оставах там по цял ден, с въдицата и някой брой на момчешките илюстровани издания Чъмс или Юниън Джак, и дебел комат хляб със сирене, които майка ми завиваше. Ловях риба часове наред, после лежах в хлътнатината и четях Юниън Джак, после от миризмата на въдичарския качамак и цамбуркането на рибата иззад дърветата отново ми идваше меракът, връщах се на вира и пак почвах да ловя, и така през целия летен ден. Но най-хубавото беше, че съм сам абсолютно сам, нищо, че от пътя ме деляха няма и петстотин метра. Бях тъкмо на възраст вече да знам, че е хубаво от време на време да оставаш сам. Заобиколен отвсякъде с дървета, имах чувството, че вирът изцяло ми принадлежи, а наоколо ми нищо не помръдваше, освен рибата, която пускаше мехурчета във водата, и прелитащите в небето гълъби. И все пак, питам се, за двете години, през които ходих там на риболов, колко пъти ли общо съм бил. Не повече от десетина. Мястото беше на пет километра път с велосипед от дома и ходенето дотам отнемаше най-малко цял един следобед. А понякога изникваха и други неща, случвало се е и да се наканя да ида, а то да завали. Знаете как става.
Един следобед рибата не кълвеше и аз реших да изследвам онзи край на вира, който беше най-отдалечен от къщата. Водата беше попреляла, та земята беше подгизнала, а и трябваше да си проправям път през джунгла от къпинаци и изгнили клони, откършени от дърветата. Изминах с мъка петдесетина метра и изведнъж се намерих на открито, край друг вир, за чието съществуване дори не бях подозирал. Беше малък, не повече от двайсетина метра широк, и доста тъмен, защото клоните на дърветата се бяха надвесили отгоре му. Но водата беше много бистра и ужасно дълбока. Виждаше се на четири-пет метра дълбочина. Поседях малко и като всяко момче се порадвах на влагата и блатната миризма на гнилоч. И изведнъж видях нещо, от което за малко да изхвръкна от кожата си.
Беше гигантска риба. И като казвам „гигантска“, не преувеличавам. Беше дълга почти колкото ръката ми. Плъзгаше се във вира, дълбоко под повърхността, сетне се превърна в сянка и се скри в по-тъмните води в отсрещния край. Почувствах се така, сякаш ме прониза меч. Размерите й далеч надхвърляха размерите на която и да било риба, жива или мъртва, която някога съм виждал. Стоях там, стаил дъх, и само след миг друг огромен, издут силует се плъзна във водата, после още един, после други два, близо един до друг. Вирът гъмжеше. Сигурно са били шарани. Възможно е да са били и платики или линове, но по-вероятно е да са били шарани. Платиката и линът не достигат такива размери. Знаех какво се е случило. Някога този вир е бил свързан с другия, после потокът е пресъхнал, гората се е затворила около по-малкия и той е бил забравен. Случва се понякога. Някой вир се забравя, по една или друга причина, никой не лови в него с години, та дори с десетилетия, и рибите добиват чудовищни размери. Тия екземпляри пред очите ми може да са и на по сто години. И никой на света не знае за тях, освен мен. Много вероятно е от двайсет години никой дори да не е виждал този вир, а може би дори старият Ходжес и управителят на имението на господин Фаръл са забравили за съществуването му.