Е, можете да си представите какво изпитах. След малко не издържах вече дори неутолимия копнеж само да ги гледам. Забързах към другия вир и си събрах такъмите. Нямаше смисъл да се опитвам да ловя тези страшилища с принадлежностите, които имах. Щяха да се скършат като сламка. Но и миниатюрните платички вече не ми бяха достатъчни. При вида на големия шаран стомахът ми се сви, едва ли не щях да повърна. Метнах се на колелото и отфучах надолу по хълма към дома. Великолепна тайна за едно момче. Тъмен вир, скрит в горите, а в него плуват чудовищни риби — риби, които никой никога не е ловил и ще лапнат на първата стръв, която им подхвърлиш. Въпросът е само да се намери достатъчно яка въдица да ги издържи. Вече бях измислил всичко. Ще купя нужните такъми, та дори да се наложи да открадна пари от касата. Някак си, един Господ знае как, ще изнамеря половин крона за копринени конци за сьомга, дебело пресукано влакно или корда с жица и кукички номер пет, и ще се върна с кашкавал, личинки, качамак, брашнени и торни червеи, скакалци и всевъзможни примамки, които биха заинтригували един шаран. Още идната събота следобед ще се върна и ще се опитам.
Но така се случи, че повече не се върнах. Човек никога не се връща. Не откраднах пари от касата, не купих копринено влакно и така и не се опитах да хвана някой от онези шарани. Почти веднага след това изникна нещо друго, което ми попречи, но ако не беше то, щеше да е нещо трето. Така става.
Известно ми е, разбира се, че според вас преувеличавам размера на онези риби. Сигурно си мислите, че са били средно големи (трийсет сантиметра, да кажем) и че с времето са се уголемявали в спомените ми. Но не е така. Хората разправят басни за рибата, която са уловили и още повече за рибата, която се е закачила на въдицата им, но са изпуснали, но аз не хванах нито една от тях, а дори не се и опитах, и нямам мотиви да ви лъжа. Казвам ви, огромни бяха.
V
Риболовът!
Тук ще направя едно признание, или по-право две. Първото е, че като се връщам назад в живота си, едва ли мога с ръка на сърцето да посоча нещо, доставяло ми такова огромно удоволствие, както риболовът. В сравнение с него всичко останало е пълно фиаско, дори жените. Не се правя на някой от ония мъже, дето не им пука за жени. Прекарал съм сума ти време да ги гоня, а бих го правил и сега, стига да имах тази възможност. И все пак, ако трябва да избирам между коя да е посочена от вас жена, ама наистина коя да е, и това да хвана петкилограмов шаран, шаранът винаги печели. А другото признание е, че след като навърших шестнайсет години, не съм ходил на риболов нито веднъж.
Защо ли? Защото така става. Защото в живота, който водим — нямам предвид човешкия живот изобщо, а само живота в тази конкретна епоха и в тази конкретна държава, — не правим нещата, които искаме. То не е, защото постоянно работим. Дори фермерът и шивачът евреин не работят постоянно. То е, защото има някакъв дявол у нас, който безспирно ни лашка насам-натам да вършим идиотщини. Има време за всичко, освен за нещата, които си струва да се направят. Намислете си нещо, което истински ви вълнува. После съберете часовете и пресметнете каква част от живота си сте му посветили. А после пресметнете времето, което сте прекарали в бръснене, возене напред-назад по автобуси, чакане по гари, разказване на мръсни вицове и четене на вестници.
След навършването на шестнайсетата си година така и не отидох повече за риба. Сякаш все не ми оставаше време. Ходех на работа, търчах по момичета, носех първите си ботуши с копчета и първите си високи яки (а за яките от 1909-а човек трябваше да има врат на жираф), карах кореспондентски курсове по търговия и счетоводство и „обогатявах ума си“. Грамадните риби си плуваха във вира зад Бинфийлд Хаус. Никой не знаеше за тях, освен мен. Те бяха складирани в паметта ми; някой ден, може би в някой национален неработен ден, ще се върна и ще ги хвана. Но така и не се върнах. Любопитното е, че единственият случай оттогава досега, когато за малко да отида за риба, беше по време на войната.
Беше есента на 1916-а, тъкмо преди да ме ранят. Излезли сме от окопите и сме настанени в едно село зад фронтовата линия, и макар да е едва септември, покрити сме с кал от глава до пети. Както обикновено, не знаем със сигурност колко време ще останем тук и къде отиваме след това. За късмет командирът беше малко неразположен, лек бронхит или нещо такова, та не му беше до това, да ни строява за обичайните паради, проверки на снаряжението, футболни мачове и прочие, които уж трябваше да поддържат духа на войската извън бойното поле. Прекарахме първия ден в излежаване върху купчините слама в хамбарите, където бяхме разквартирувани, и остъргване на калта от гамашите си, а вечерта някои от момчетата се наредиха на опашка за две-три мизерни, повехнали курви, настанени в една къща в края на селото. На сутринта, макар и в разрез с изричните заповеди да не напускаме селото, съумях да се измъкна и да се поскитам сред мъртвешката пустош, била някога нива. Беше влажна, някак зимна утрин. Наоколо всичко, разбира се, беше затънало в мръсотиите и отпадъците на войната — онзи гнусен, мърляв безпорядък, всъщност по-противен и от бойно поле, осеяно с трупове. Дървета с отсечени клони, стари дупки от снаряди, вече отново позапълнени, консервни кутии, лайна, кал, треволяци, омотана и ръждясала бодлива тел, сред която се провират бурени. Познато ви е чувството, когато напускаш фронта. Всичките ти стави схванати, а вътре — някаква пустота, чувството, че никога повече няма да проявиш интерес към нищичко. Донякъде се дължи на страха и изтощението, но най-вече на отегчението. Никой вече не виждаше причина войната да не продължава вечно. Днес, утре или вдругиден се връщаме на фронта, а може би следващата седмица някой шрапнел ще те надроби на кайма, но и това не беше чак толкова страшно в сравнение с ужасяващата тегота на проточилата се до безкрай война.