Както си бродех край един плет, налетях на един от нашата рота, чиято фамилия съм забравил, но по прякор Контето. Беше смугъл, прегърбен тип, на вид малко като циганин, който дори с униформа създаваше впечатлението, че носи в джоба си чифт крадени зайци. По занятие беше амбулантен търговец, иначе истински кокни, но от онези жители на източен Лондон, дето си помагат със сезонно бране на хмел, лов на птици, бракониерство и кражба на плодове из Кент и Есекс. Беше страхотен експерт по кучета, порове, птици в клетка, петли за бой и подобни неща. Още щом ме видя, ми направи знак с глава да се доближа. Говореше по един такъв лукав, безсърдечен начин:
— Ела тука, Джордж! — (Момчетата ме наричаха Джордж — тогава още не бях надебелял.) — Джордж! Виждаш ли ония тополи оттатък полето?
— Да.
— Е, отдолу има един вир, пълен с дяволски едра риба.
— Риба ли? Да му се не знае!
— Казвам ти, пълен е, мамка му. Костур. Не по-лош от другаде. Ела сам да видиш.
Помъкнахме се заедно през калта. Естествено, Контето беше прав. Оттатък тополите имаше мръсен на вид вир с пясъчен бряг. Очевидно навремето кариера, сега беше пълен с вода. И гъмжеше от костури. Тъмносините им ивичести гръбчета се стрелкаха във всички посоки току под водната повърхност, а имаше и такива, дето сигурно тежаха и по половин кило. Подозирам, че през двете години от началото на войната никой не ги е безпокоил и са имали време да се плодят на спокойствие. Вероятно си представяте какво предизвика у мен гледката на тези костури. Сякаш изведнъж ме върнаха към живота. Разбира се, в главите и на двама ни се въртеше само една мисъл — откъде да докопаме въдица и влакно.
— За бога! — рекох. — Ще си наловим малко.
— Има си хас, мамка му. Да се връщаме в селото да търсим такъми.
— Добре. Ама трябва да внимаваме. Ако сержантът разбере, ще ни опандизят.
— Абе майната му на сержанта. Да ме варят, да ме колят и да ме бесят, ако щат. Аз пък ще си наловя от проклетата риба.
Не можете да си представите колко надъхани бяхме да си наловим от тази риба. А може и да можете, стига да сте били някога на война. Позната ви е френетичната скука на войната и как човек се вкопчва едва ли не във всяко развлечение. Виждал съм двама да се бият като обезумели за списание от три пенса. Но не е само това. Основното беше мисълта да избягаш напълно, пък даже за цял ден, от атмосферата на войната. Да седиш под тополите, да ловиш риба, далеч от ротата, далеч от шума, вонята, униформите, офицерите, козируването и гласа на сержанта! Риболовът е тъкмо обратното на войната. Но далеч не беше сигурно, че ще успеем да го наредим. Тъкмо от тази мисъл направо ни втрисаше. Ако разбере, сержантът ще ни спре, това е ясно като бял ден, както и кой да е от офицерите, но най-лошото е, че не знаехме докога ще стоим в селото. Може би седмица, а може и да ни строят да потегляме само след два часа. В същото време нямахме никакви такъми, та дори игла и парче канап. Трябваше да почнем от нула. А вирът гъмжеше от риба! Първото нещо е прътът. Най-добре върбова клонка, но никъде отсам хоризонта не се виждаше и пукната върба. Контето се покатери на една топола и отряза една вейка, която не ставаше много-много, ама беше по-добре от нищо. Одялка я с ножчето си, докато заприлича на въдица, после я скрихме в треволяците край брега и успяхме да се промъкнем обратно в селото, без да ни усетят.