После идва ред на иглата за кукичка. Никой нямаше игла. Един тип имаше губерки, но бяха ужасно дебели и със захабен връх. Не смеехме да кажем никому за какво ги искаме, от страх сержантът да не научи. Най-сетне се сетихме за курвите в края на селото. Няма начин да нямат. Като се добрахме дотам — трябваше да обиколим изотзад и да прекосим един потънал в тор заден двор, — къщата беше заключена, а курвите спяха несъмнено заслужен дълбок сън. Тропахме, викахме и блъскахме по вратата, докато накрая, след десет минути, слезе една дебела грозна жена по пеньоар и ни се разкрещя на френски. Контето й викна:
— Игла! Игла! Имате ли игла?
Тя, разбира се, не схващаше какво й говори. Тогава Контето опита на развален английски, който тя, като чужденка, би следвало да разбира:
— Иска игла! Шие дрехи! Ей така!
И взе да й показва с жестове как уж шие. Тя го разбра погрешно и открехна вратата малко по-широко, колкото да влезем. Най-сетне успя да й обясни и получи от нея една игла. Но стана пладне.
След обяда сержантът дойде в хамбара да вика хора за наряд. Успяхме да му се изплъзнем, като в последния момент се завряхме под купчина слама. Като си тръгна, запалихме свещ, нажежихме иглата до червено и я огънахме на нещо като кука. Нямахме други инструменти, освен джобните си ножчета, и жестоко си изпоизгорихме пръстите. Сега влакно. Всички имаха само дебел канап, но най-сетне намерихме един тип с макара шивашки конец. Той не искаше да се раздели с нея, та трябваше да я разменим срещу цял пакет цигари. Конецът беше твърде тънък, но Контето го разряза на три части, върза ги на един пирон в стената и внимателно ги сплете. В това време аз преобърнах цялото село, докато най-сетне намеря коркова тапа, която разрязах на две и забучих в средата клечка, за плувка. Но дойде вечерта и взе да се смрачава.
Вече имахме основните неща, но нямаше да е зле да намерим и малко черва. Като че ли нямаше надежда, докато не се сетихме за санитаря в лазарета. Обикновено не им се полагат хирургически конци, но може пък съвсем случайно да има. Естествено, като го попитахме, оказа се, че има цяло кълбо в раницата си. Харесали му в една болница и си ги прибрал. Разменихме още пакет цигари за десет дължини хирургически конец. Беше скапано, крехко нещо, на парчета от по петнайсет сантиметра. Като се стъмни, Контето ги накисна и, мече размекнати, ги навърза в едно общо цяло. Сега вече имахме всичко — кука, прът, влакно, плувка и черво. Червеи можехме да си изровим отвсякъде. А вирът гъмжеше от риба. Огромни, гигантски ивичести костури, които само чакат да бъдат уловени! Тресеше ни такова вълнение, че си легнахме да спим направо с ботушите. Утре! Да имаме на разположение само утре! Да можеше войната да ни забрави поне за един ден! Решихме веднага щом мине утринната проверка, да драснем и да не се връщаме цял ден, пък дори, като се появим, да ни наложат полево наказание номер едно8.
Е, досещате се какво последва, предполагам. На утринната проверка получихме заповед да стягаме раниците и след двайсет минути да бъдем готови за поход. Марширувахме петнайсет километра по пътя, оттам ни качиха на камиони и ни експедираха в съвсем друга част на фронта. Вира под тополите повече ни го чух, ни го видях. Сигурно е бил отровен с иприт.
Оттогава не съм ходил за риба. Като че ли все не ми се удаваше възможност. Първо да свърши войната, после и аз като всички останали се борех за работа, после пък хванах някаква работа и тя ме хвана. Бях млада надежда в застрахователна кантора — един от онези надъхани прохождащи бизнесмени с решителна челюст и обещаващо бъдеще, както ги описват в рекламите на „Кларкс Колидж“, — а после се превърнах в поредния изтормозен труженик-на-ставка-петдесет-лири-седмично с вила-близнак във вътрешно-външно предградие. Такива хора ходят на риболов, колкото борсовите агенти берат иглика. Просто не върви. За тях се предвиждат други развлечения.
Разбира се, всяко лято ходим на двуседмична почивка. Сещате се какво имам предвид. Маргейт, Ярмът, Истборн, Хейстингс, Борнмът, Брайтън. Разликата е само дали в съответната година сме фрашкани с пари или не. С жена като Хилда основната характеристика на отпуската е нескончаемата мисловна аритметика с колко ни мами съдържателят на пансиона. Както и да казва на децата: „Не, не може да си купите нова кофичка за пясък“. Преди няколко години ходихме в Борнмът. Един чудесен следобед се шляем по кея, да е бил не повече от километър, а навсякъде се наредили въдичари с къси морски въдици с камбанка на края и дълги влакна на по петдесет метра навътре в морето. Това е скучен вид риболов и момчетата не хващаха нищо. Децата скоро се измориха и се размрънкаха да се връщаме на плажа, а Хилда видя как един рибар натъкна на кукичката си червей и заяви, че й се повдига, но аз продължих да се размайвам още малко. Изведнъж едно звънче се раззвъня и въдичарят взе да навива макарата. Всички спряха и се зазяпаха. Естествено, скоро се появиха по реда си: мокрото влакното, оловната тежест накрая и огромната плоска риба (камбала, предполагам), която висеше на куката и се мяташе. Онзи я тръсна върху гредите на кея и тя се заблъска, цялата мокра и бляскава, със сребристия си пъпчест гръб, белия си корем и свежия си солен дъх на море. И като че нещо се преобърна в мен.
8
Унизително наказание, често налагано по време на Първата световна война — провинилият се войник (обикновено за нещо дребно, напр. пиянство) стои привързан към стълб на ограда или цевта на пушката си по два часа дневно в продължение на максимум двайсет и един дни. — Б.пр.