Отминахме и аз подхвърлих небрежно на Хилда, само да проверя как ще реагира:
— Наумил съм си и аз да половя риба, докато сме тук.
— Какво?! Да ловиш риба?! Но, Джордж, та ти дори не знаеш как!
— А, навремето бях голям рибар.
Беше смътно против, както обикновено, но нямаше много аргументи нито за едното, нито за другото, освен дето ако ходя за риба, тя няма да дойде с мен, за да не гледа как слагам ония гадни кашкави неща на кукичката. Сетне изведнъж се вкопчи във факта, че ако ходя за риба, нещата, които ще ми трябват — въдица, макара и прочие, ще ни излязат към една лира. Сигурно само прътът е десет шилинга. И веднага избухна. Не сте я виждали каква става, като стане дума да се прахосат десет шилинга.
— Как въобще ти хрумва да прахосаш толкова пари за такова нещо! — разкрещя ми се. — Абсурд! И как изобщо смеят да искат по десет шилинга за някаква си глупава въдичка! Срамота. А и бива ли да ходиш на риболов на твоята възраст! Голям възрастен мъж като теб. Я не ставай бебе, Джордж.
Тогава и децата почнаха. Лорна се промъкна боязливо до мен и ме попита с присъщата си наивна дързост:
— Ти бебе ли си, татко?
А малкият Били, който тогава още не говореше ясно, обяви на всеослушание:
— Тати е бебе.
След миг и двамата вече подскачаха около мен, тракаха с кофичките за пясък и припяваха: — Та-ти е бе-бе! Та-ти е бе-бе!
Проклети невъзпитани гадинки!
VI
А освен риболова, четенето.
Преувеличил съм, ако съм създал впечатлението, че риболовът е единственото, което ме вълнуваше тогава. Със сигурност държеше първото място, но четенето достойно се класираше на второ. Ще да съм бил на десет-единайсет години, когато започнах да чета — по свое желание, искам да кажа. На тази възраст то е като да откриеш нов свят. Чета доста дори сега, всъщност не са много седмиците, в които не изгълтвам по два-три романа. Можете да ме наречете типичен член на библиотеката „Бутс“, неизменно си падам по най-новия бестселър („Добрите другари“, „Бенгалският кавалерист“, „Замъкът на шапкаря“ — запалих се по всичките), а от година и повече съм член на Левия читателски клуб. През 1918-а, на около двайсет и пет годишна възраст, се отдадох на нещо като пиршество с книги и оттогава мирогледът ми много се промени. Но нищо не може да се сравни с онези първи години, когато внезапно откриваш, че можеш да отвориш седмичен вестник за един пенс и веднага да се потопиш в бърлога на крадци, китайско свърталище на пушачи на опиум, полинезийски остров или бразилските гори.
Най-голямо удоволствие четенето ми доставяше между единайсет и шестнайсет годишна възраст. Отначало все момчешките седмични издания за по един пенс — тънки вестничета с ужасен печат и трицветна илюстрация на корицата, — а малко по-късно и книги. Шерлок Холмс, доктор Никола, „Железният пират“, „Дракула“, Рафълс. Още Нат Гулд, Рейнджър Гъл и един друг, чието име не помня, но пишеше книги за бокс почти със скоростта, с която Нат Гулд — за конни надбягвания. Предполагам, че ако родителите ми бяха малко по-образовани, щяха да ме тъпчат с „добри“ книги, Дикенс, Текери и прочие, а в интерес на истината в училище ни мъчеха с „Куентин Дъруърд“, чичо Изикиъл пък се опитваше чат-пат да ме подбуди да чета Ръскин и Карлайл. Но на практика у дома нямаше книги. Татко не беше прочел и една през живота си, освен Библията и „Помогни си сам“ на Смайли, а аз не посегнах по своя воля към „добра“ книга чак до много по-късно. Не съжалявам, че се получи така. Четях нещата, които ми се четяха, и извличах от тях много повече в сравнение с глупостите, които учехме в училище.