Старите евтини сензационни списания вече излизаха от мода още докато бях дете — вече почти не ги помня, но ежеседмични момчешки списания излизаха редовно, някои съществуват и до днес. Историите за Бъфало Бил са забравени, а предполагам, че и Нат Гулд вече не се чете, но Ник Картър и Секстън Блейк, изглежда, не са мръднали. Джем и Магнет, ако правилно си спомням, излизат от 1905-а. В онези години Бойс Оун Пейпър беше още много нескопосано, но Чъмс, което май започна да излиза през 1903-та, беше великолепно. А имаше и една енциклопедия — не помня точното й заглавие, — която излизаше в евтини подлистници. Никога не ми се е струпала достатъчно стойностна, за да си я купя, но в училище имахме едно момче, което понякога подаряваше стари броене. Ако днес знам колко е дълга река Мисисипи или каква е разликата между октопод и сепия, или пък точния състав на бронза за камбани, оттам съм го научил.
Джоу не четеше изобщо. Беше от онези момчета, които могат да преминат през всичките години на образование и накрая да не могат да прочетат и десет реда свързано. Повдигаше му се само при вида на печатаното слово. Веднъж взе един мой брой на Чъмс, прочете един-два абзаца и се отвърна с погнуса, като кон, подушил спарено сено. Опита се да ме откаже от четенето, но майка и татко, които бяха решили, че аз съм „умничкият“, застанаха на моя страна. Гордееха се, че проявявам наклонност към „книжните знания“, както казваха. Но типично за тях, изпитваха смътно разочарование, че чета неща от рода на Чъмс и Юниън Джак — смятаха, че трябва да чета нещо „обогатяващо“, само че не разбираха от книги дотолкова, та да са сигурни кои са „обогатяващи“. Най-сетне майка се сдоби с „Мъчениците“ на Фокс на старо — не я прочетох, но илюстрациите хич не бяха лоши.
През цялата зима на 1905-а харчех по едно пени всяка седмица за Чъмс. Следях поредицата „Донован Неустрашимия“. Донован е изследовател, нает от американски милионер да донася най-невероятни неща от всевъзможни точки на земята. Веднъж диаманти с големината на топка за голф от кратери на вулкани в Африка, друг път вкаменени мамутски бивни от скованите в лед сибирски гори или заровени инкски съкровища от изчезналите градове на Перу. Всяка седмица Донован поема на ново пътешествие и винаги успява. Любимото ми място за четене беше в плевника оттатък двора. Освен когато татко се качваше за чували зърно, това беше най-тихото място в къщата. Вътре имаше огромни купчини чували, върху които да лежа, а в миризмата на еспарзета се примесваше друг мирис, напомнящ хоросан, в ъглите пък висяха цели гнезда паяжини, а точно над мястото, където лежах, имаше дупка в тавана и стърчеше една летва. Мога да възкреся онова чувство и сега. Зимен ден, топло е, колкото да лежиш на едно място. Проснал съм се по корем с разтворения Чъмс пред себе си. По чувала, като фигурка от часовник, пробягва мишчица, после внезапно се заковава на място и ме наблюдава с очетата си като мъниста от черен кехлибар. Аз съм на дванайсет години, но съм Донован Неустрашимия. Тъкмо съм разпънал палатка на две хиляди мили нагоре по устието на река Амазонка и корените на тайнствената орхидея, която цъфти веднъж на сто години, са на сигурно място в тенекиената кутия под походното ми легло. В горите наоколо индианците хопи, които боядисват зъбите си алени и дерат белите мъже живи, думкат бойни тъпани. Гледам мишката и тя ме гледа, долавям мириса на прах, еспарзета и онази хладна миризма, подобна на хоросан, и съм нагоре по устието на Амазонка, и изпитвам блаженство, истинско блаженство.
VII
Ами това е всичко.
Опитах се да ви разкажа за света преди войната, светът, чийто повей долових, като видях името на крал Зог на плаката, но май нищо не ви разказах. Или помните какво е било преди войната и няма нужда да ви разказвам, или не помните, и тогава няма смисъл. Дотук говорих само за нещата, които ми се случиха преди да навърша шестнайсет години. Дотогава семейните дела вървяха доста добре. Малко преди шестнайсетия си рожден ден за пръв път надзърнах в онова, което хората наричат „истинския живот“, имайки предвид неприятностите.