— Гнусни смрадливи неща! — вметна майка.
Беше поразтревожена, а знаеше, че трябва повече да се безпокои. Веднъж-дваж, докато татко говореше, зарея унесено поглед, помръдвайки устни. Мъчеше се да реши какво да сготви за утре, говеждо с моркови или овнешки бут. Ако не се изискваше далновидност по нейната част, например за покупката на чаршафи или тенджери, беше неспособна да мисли за друго, освен за утрешното меню. Магазинът създава главоболия и татко се безпокои — дотолкова й стигаха силите да вникне в положението. Никой от нас не схващаше какво става. За татко годината е била слаба и е изгубил пари, но дали наистина се страхуваше от бъдещето? Не мисля. Не забравяйте, че действието се развиваше през 1909-а. Той не знаеше какво му се случва, не беше в състояние да предвиди, че тези „Сорозийнс“ методично ще го подбият, ще го разсипят и ще го погълнат. И как би могъл? В неговата младост нещата не са ставали така. Той знаеше само, че времената са тежки, търговията е много „мудна“, много „бавна“ (постоянно повтаряше тези фрази), но може би нещата „скоро ще се съживят“.
Де да можех да ви кажа, че в този труден момент страшно съм помогнал на баща си, че изведнъж съм се доказал като мъж и съм развил у себе си неподозирани качества — и прочие, и прочие, като по извисяващите романи отпреди трийсет години. Или пък да отбележа, че горчиво съм съжалявал, задето е трябвало да напусна училище, а будният ми младежки ум, жаден за знания и усъвършенстване, се е отвратил от бездушната механична работа, към която ме тласкаха — и прочие, и прочие, като по извисяващите романи днес. И едното, и другото са врели-некипели. Истината е, че идеята да тръгна на работа ме изпълни с радост и възторг, особено след като разбрах, че старият Гримет ще ми плаща истинска заплата, дванайсет шилинга седмично, от които четири мога да задържам за себе си. Големите шарани в Бинфийлд Хаус, които изпълваха съзнанието ми допреди три дни, избледняха и се стопиха. Нямах нищо против да завърша училище няколко срока по-рано. С момчетата в нашето училище често ставаше тъкмо така. Все „заминават да следват“ в университета в Рединг, ще учат за инженери, „ще влизат в бизнеса“ в Лондон, или ще бягат на някой кораб — а после внезапно изчезват от училище с двудневно предупреждение и две седмици по-късно ще ги видиш, яхнали велосипед, да разнасят зеленчуци. Пет минути след като татко ми съобщи, че трябва да напусна училище, вече се питах с какъв костюм ще ходя на работа. Веднага твърдо заявих, че искам „костюм за големи“, със сако по модата на деня, май „фрак“ му се викаше. Разбира се, и майка, и татко, бяха възмутени и заявиха, че не са и „чували за подобно нещо“. По някаква причина, която така и не съм разгадал докрай, тогавашните родители все се стараеха децата им колкото може по-дълго да не носят дрехи за възрастни. Във всяко семейство се водеха бурни препирни, докато позволят на момчето да сложи първата си висока яка или на момичето — да си вдигне косата.
И така, разговорът се отклони от деловите проблеми на татко и пое в съвсем друга посока, прераствайки в отегчителен, нескончаем спор: татко се ядосваше все повече и повече и постоянно повтаряше — на диалект, както имаше навика да прави, когато е ядосан:
— Амчи ни мож’. Набий си го в главата — просто ни мож.
Та не получих първия си „фрак“, но тръгнах на работа за пръв път с готов черен костюм и широка яка, в които изглеждах като инфантилен простак. От всичко това бе единственото, което ме разочарова. Джоу се държа още по-егоистично Побесня, че трябва да напусне магазина за велосипеди, и за краткото време, докато стоя у дома, просто се размотаваше, дразнеше всички и не помогна на татко с нищичко.