Работих в магазина на стария Гримет близо шест години. Гримет беше свестен и почтен старец с бели мустаци, малко по-ячка версия на чичо Изикиъл и също тъй добър либерал. Само дето не беше чак такъв политикан и в градчето повече го уважаваха. По време на Англо-бурската обърна листа, стана лют враг на профсъюзите и дори веднъж уволни сътрудник за притежание на фотография на Киър Харди9, освен тона беше „сектант“ — впрочем важна клечка в Баптистката църква, известна сред местното население като „Скинията“, — докато моето семейство беше „по канона“, а чичо Изикиъл беше безверник. Старият Гримет беше общински съветник и активист на местната Либерална партия. С белите си мустаци, напевните си приказки за свободата на съвестта и дядо Гладстон, огромната си банкова сметка и импровизираните си молитви, на които даваше воля в Скинията тъй гръмогласно, че се чуваше чак отвън, ако се случи тъкмо да минаваш наблизо, беше малко като бакалина неконформист от вица:
— Джеймс!
— Дасър!
— Сипа ли пясък в захарта?
— Дасър!
— Разреди ли петмеза?
— Дасър!
— Качвай се тогава на молитва!
Един Господ знае колко пъти съм чувал да шушнат тази шега в магазина. Действително започвахме деня с молитва, още преди да сме вдигнали кепенците. Не че старият Гримет сипваше пясък в захарта. Знаеше, че така не се печели. Но беше изкусен търговец, държеше цялата търговия с качествени бакалски стоки в Лоуър Бинфийлд и околията и имаше трима помощници в магазина, освен момчето за всичко, доставчика и собствената си дъщеря (беше вдовец), която играеше ролята на касиерка. Първите шест месеца аз бях момче за всичко. После единият помощник напусна, за да „започне“ в Рединг, а аз се преместих в магазина и за пръв път облякох бяла престилка. Научих се да завързвам пакети, да опаковам стафиди, да меля кафе, да работя с резачка за бекон, да разрязвам бут, да точа ножове, да мета пода, да забърсвам праха от яйцата, без да ги чупя, да пробутвам недотам качествена стока за добра, да мия витрината, да преценявам на око половин кило сирене, да разковавам сандъци, да режа масло на калъпи и — далеч по-трудно от всичко останало — да помня подредбата на продуктите в склада. Нямам такива подробни спомени от бакалстването, както от риболова, но доста неща са се запазили в паметта ми. И до днес умея да късам канап с една ръка. Ако ме сложите пред резачка за бекон, ще се справя по-умело, отколкото с пишеща машина. Мога да ви засипя с доста сносни технически подробности за видовете китайски чай, от какво се прави маргарин, средната тежест на яйцата и цената на хартиените кесии на едро.
Е, в продължение на повече от пет години бях това — чевръст младеж с обло, румено, чипоносо лице и сламеноруса коса (вече не ниско остригана, а внимателно пригладена и „зализана“ назад, както се казваше тогава), което се суети зад щанда с бяла престилка и молив зад ухото, завързва пликчета кафе с мълниеносна бързина и примамва клиенти с: „Да, госпожо! Разбира се, госпожо! Какво още, госпожо?“ с едва доловима следа от кокни акцент. Старият Гримет ни скъсваше от работа, бяхме на единайсетчасов работен ден, освен в четвъртък и неделя, а по Коледа беше кошмар. Хубави времена бяха. Не смятам, че не съм имал амбиции. Знаех, че няма цял живот да си остана продавач в бакалница, просто „учех занаята“. Някой ден, по един или друг начин, ще се намерят достатъчно пари да „започна“ сам. Така се чувстваха хората тогава. Това беше преди войната, не забравяйте, и преди бедняшките квартали и помощите за безработни. Под слънцето имаше място за всички. Всеки можеше „да почне търговия“, все се намираше място за още един магазин. А времето се изнизваше. 1909-а, 1910-а, 1911-а. Крал Едуард почина и на този ден вестниците излязоха с черна рамка. В Уолтън отвориха две кина. Автомобилите станаха по-привична гледка по пътищата, тръгнаха междуградски автобуси. Над Лоуър Бинфийлд прелетя аероплан — нестабилно, паянтово чудо, с човек по средата в нещо като стол — и целият град се стече по улиците да гледа и да подвиква. Хората почнаха да говорят крайно неопределено, че на този германски император много е взела да му расте работата и „май вече му иде времето“ (за война с Германия). Заплатата ми постепенно се увеличаваше, докато накрая, тъкмо преди войната, достигна двайсет и осем шилинга седмично. От тях десет давах на майка за издръжка, а по-късно, като настанаха по-тежки времена, и по петнайсет, и дори тогава се чувствах по-богат от когато и да било. Пораснах с още три сантиметра, набодоха ми мустаци, носех ботуши с копчета и осемсантиметрова яка. На църква в неделя, със стегнатия си тъмносив костюм, бомбето и черните си ръкавици от кучешка кожа на пейката до мен, изглеждах като идеалния джентълмен, та майка едва сдържаше гордостта си. Понякога в промеждутъците между работата, „излизането“ в четвъртък и размишленията за дрехи и момичета, ме обхващаха пристъпи на амбиция и тогава се виждах как израствам в „Голям предприемач“ като Ливър или Уилям Уайтли. От шестнайсет до осемнайсет полагах сериозни усилия да „обогатя ума си“ и да се подготвя за предприемаческа кариера. Излекувах се от грешките в говора и диалектното произношение. (В долината на Темза местните говори вече бяха на изчезване. С изключение на селските младежи, почти всички, родени след 1890-а, говореха кокни.) Изкарах кореспондентски курс към Търговската академия в Литълбърнс, изучих счетоводство и делови английски, четях с безкрайна сериозност една книга, пълна с потресаващи глупости, озаглавена „Изкуството на търговията“, усъвършенствах аритметиката и дори краснописа си. Седемнайсетгодишен съм седял до посред нощ с изплезен език, да се упражнявам в калиграфия под светлината на газената лампичка на нощното шкафче. На моменти четях страшно много, обикновено криминалета и приключенски романи, а понякога и подвързани с хартия книги, които младежите в магазина си разменяха крадешком и описваха като „един път“. (Бяха преводи на Мопасан и Пол дьо Кок.) Но на осемнайсет изведнъж станах интелигент, купих си карта за околийската библиотека и започнах да се тъпча с Мари Корели, Хол Кейн и Антъни Хоуп. Горе-долу по това време се включих в ръководения от викария Лоуърбинфийлдски читателски кръжок, който се събираше цяла зима веднъж седмично вечер на тъй наречената „литературна дискусия“. Под давление на викария се запознах с откъси от лекциите на Ръскин „Сусам и лилии“ и дори се опитах да чета Браунинг.
9
Джеймс Киър Харди (1856–1915) — шотландски социалист и профсъюзен лидер, първият независим депутат от работническата класа, седем години преди учредяването на Лейбъристката партия. — Б.пр.