На излизане от магазина момичето от щанда за козметични принадлежности ме сподири с поглед. Стига да можеше, би ме убила. Как ме намрази заради онова, което видях! Много повече, отколкото мразеше етажния надзирател.
III
Ниско в небето летеше бомбардировач. Минута-две сякаш продължи да се движи успоредно с влака.
Срещу мен седяха двама недодялани типове с протрити палта, очевидно търговски пътници от най-долнопробния вид — да речем набирачи на абонаменти за вестник. Единият четеше Мейл, а другият — Експрес. По поведението им си личеше, че ме вземат за човек от техния сой. В другия край на вагона двама адвокатски писари с черни чанти водеха разговор, изпъстрен с всевъзможни предвзети термини, които трябваше да направят впечатление на нас, всички останали, и да ни демонстрират, че те двамата не са част от общото стадо.
Зяпах гърбовете на къщите, които се плъзгаха зад стъклото. От Уест Блечли нататък железопътната линия минава почти само през бедняшки квартали, но някак си мирни — тук-там се мяркат малки задни дворчета с по някое цвете, забучено в сандъче, плоски покриви, където жените простират прането, птича клетка на стената. Големият черен бомбардировач се полюшваше в небето, после изведнъж се стрелна напред и се изгуби в далечината. Седях с гръб към локомотива. Единият търговски пътник погледна многозначително самолета, но само за миг. Знаех какво си мисли. Впрочем всеки си го мисли. Днес не е нужно да си голям интелектуалец, за да си мислиш подобни неща. Какво ще правим при подобна гледка след две години или след година? Ще се втурваме към избата, подмокряйки гащите от страх.
Търговецът остави Дейли Мейл.
— Надбягването на Темпългейт е свършило.
Адвокатските писари дрънкаха на кило учени приказки за пълни де и номинални заеми. Другият търговски пътник затършува в джобчето на официалната си жилетка и извади омачкан пакет цигари „Удбайн“. Провери в другото джобче, после се приведе към мен.
— Да имаш кибрит, Шишо?
Затърсих кибрита. „Шишо“, моля ви се. За две-три минути спрях да размишлявам над бомбите и се замислих за фигурата си, която изследвах в банята тази сутрин.
В интерес на истината, доста съм дундест, всъщност по форма горната половина на тялото ми почти идеално съответства на бъчва. Но което е по-интересното — или така поне ми се струва, — само защото по една случайност си леко закръглен, почти всеки, дори напълно непознатият човек, приема за даденост, че може да ти лепне епитет — обиден коментар върху външния ти вид. Да кажем, че някой е гърбав или кривоглед, или има заешка устна — ще му прикачите ли прякор, който постоянно да му го припомня? А на дебелака ще прикачат, без да се замислят. Аз съм от хората, които автоматично потупваш по гърба или смушкваш в ребрата, хем мнозинството от тях си въобразяват, че това им допада. Веднъж не е било да вляза в бар „Короната“ в Пъдли (един път седмично минавам оттам по работа), без оня хапльо Уотърс, който пътува за Сийфоум Соуп, но е повече или по-малко постоянно присъствие в „Короната“, да ме сръга в ребрата и да запее: „Тук, кухо корито, почива бедният Том Боулинг!“ — майтап, който на проклетите глупаци в бара никога не им омръзва. Уотърс има пръст като железен лост. Всичките си мислят, че дебелият човек няма чувства.