Симпатягата, дето ми поиска кибрит, почистваше обстойно зъбите си над вестника.
— Май няма развитие по случая с краката.
— Няма да го хванат — отвърна другият. — Как ще идентифицираш някакви си крака? Всичките са еднакви, не е ли така?
— Може да го проследят по хартията, дето ги е увил — предположи първият.
Под линията все така се разстилаха покривите на къщите и наистина следваха криволичещите извивки на улиците, но все пак се простираха във всички посоки, като необятна равнина, с кон да препускаш. В която и посока да прекосяваш Лондон, все са си трийсет километра само къщи. Господи!, та как ще ни подминат бомбардировачите, като дойдат?! Ние сме чисто и просто една огромна мишена. А сигурно ще ни нападнат и без предупреждение. Защото кой в наши дни е такъв бунак, че да обяви война открито? Да бях Хитлер, щях да изпратя бомбардировачите точно насред конференция по разоръжаване. Някоя тиха утрин, когато по Лондон Бридж се ниже безкрайната върволица чиновници, канарчето пее, а старицата простира кюлотите на въжето — бум, трас, прас! Къщите хвръкват във въздуха, кюлотите подгизват в кръв, над труповете се носи песента на канарчето.
Жалко е някак си, рекох си. Плъзнах поглед по ширналите се покриви. Километри наред улици, закусвални за пържена риба, ламаринени параклиси, кина, печатнички в сбутани улички, фабрики, жилищни сгради, сергии за миди, млекарници, електроцентрали — и тъй нататък, и тъй нататък. Огромно нещо! И колко е мирно! Като необятна пустош без диви зверове. Не трещят картечници, никой не мята гранати, никой никого не бие, освен с гумена палка. Като се замисли човек, в този миг в цяла Англия сигурно няма и един прозорец на спалня, от който да стреля картечница.
Но какво ще бъде след пет години? А след две? А след една?
IV
Оставих документите в кантората. Уорнър е от онези евтини американски зъболекари, а кабинетът му, или „приемната“, както той обича да я нарича, се намира на един от средните етажи в грамадна административна сграда, между фотографско ателие и кантора за търговия на едро с каучукови изделия. Стигнах по-рано, но тъкмо ми беше време да хапна нещо. Не знам как ми дойде наум да седна в млечен бар. По принцип избягвам подобни места. Откъм заведения за хранене ние, тружениците-на-ставка-пет-десет-лири-седмично, не се радваме на добро обслужване в Лондон. Ако си представяте сметка от шилинг и три пенса, можете да избирате между „Лайънс“, „Експрес Деъри“ или „Ей Би Си“, и мизерното мезе, което се сервира по баровете: пинта битър с парче студен пай, ама по-студен и от бирата. Пред млечния бар вестникарчетата вече рекламираха първите издания на вечерните вестници.
Зад яркочервения щанд момиче с висока бяла шапка се суетеше около хладилен шкаф, а някъде в дъното свиреше радио — бум-цигу-мигу-бум, звукът беше малко тенекиен. Защо, по дяволите, идвам тук? — запитах се на влизане. Тези места имат една такава атмосфера, дето ме потиска. Всичко е гладко, лъскаво и аеродинамично, накъдето и да се обърнеш, все огледала, емайл и хромирани повърхности. Залага се само на обстановката и почти никак на храната. Нормална храна изобщо липсва. Само дълги списъци с американски наименования, някакви измислици, чийто вкус не можеш да определиш и в чието съществуване трудно можеш да се увериш. Всичко излиза от кутия или консерва, вади се от хладилник, църцори от кранче или се изстисква от туба. Никакъв уют, никакво уединение. Високи столчета за сядане, една такава тясна поличка за хранене, навсякъде огледала. Във въздуха витае пропаганда, примесена със звука на радиото, вследствие на което храната няма значение, удобството няма значение — нищо няма значение, освен гладкостта, блясъка и аеродинамичните форми. Днес всичко е аеродинамично, дори куршумът, който Хитлер ти готви. Поръчах си голямо кафе и два кренвирша. Момичето с бялата шапка ги тръсна пред мен с такова безразличие, сякаш подхвърля мравешки яйца на златна рибка.
Пред входа едно вестникарче крещеше:
— Старнуусстаннърд!