Мярнах плаката, който плющеше в краката му: Краката. Нови разкрития. Обърнете внимание, само „краката“. И нищо повече. Онзи ден женски крака били намерени в чакалнята на железопътна гара, опаковани в амбалажна хартия, а от всяко следващо издание на вестниците едва ли не излизаше, че цялата нация тъй живо се интересува от проклетите крака, че всякакви по-нататъшни обяснения са излишни. В момента това бяха единствените крака по новините. Чудно, рекох си, отхапвайки крайчеца на хлебчето, колко са тъпи престъпниците в наши дни. Цялото това кълцане на хора и подхвърляне на човешки чаркове из провинцията. Не се хващат и на малкия пръст на едновремешните битови отровителски драми, това Крипън, това Седън, това госпожа Мейбрик, а истината според мен е, че не можеш да извършиш свястно убийство, ако не вярваш, че после ще се пържиш в ада.
В този миг захапах единия кренвирш и — о, господи!
Не мога да призная с ръка на сърцето, че очаквах да има приятен вкус. Мислех, че ще е безвкусен, също като хлебчето. Но това! — хм, това си беше истинско преживяване. Нека се опитам да ви го опиша.
Кожицата на кренвирша беше найлонова, разбира се, а временната протеза не ми лягаше както трябва. За да прокъсам обвивката, трябваше да търкам със зъби, сякаш режа с трион. Сетне изведнъж — пльок! Пълнежът цвръкна в устата ми като прогнила круша. По целия ми език се разстели някаква отвратителна мека субстанция. А вкусът й! Отначало не можах да повярвам. После превъртях език из устата си и отново я опитах. Беше риба! Наденичка, която се води кренвирш, а пълнежът й — риба! Станах и си излязох, без дори да опитам кафето. Бог знае то какъв вкус има.
Навън вестникарчето тикна Стандард в лицето ми и се провикна:
— Краката! Ужасни разкрития! Конните надбягвания! Краката! Краката!
Продължавах да прехвърлям онази гадост в устата си, умувайки къде да я изплюя. Помня, че бях чел в един вестник за хранително-вкусовите предприятия в Германия — там всичко се правело от нещо друго. Викат му „ерзац“. Пишеше, че те правели наденички от риба, а рибата, безспорно, от нещо друго. Имах чувството, че съм впил зъби в съвременния свят и съм открил от какво е направен. Ето как живеем в наши дни. Всичко е лъскаво и аеродинамично, всичко е направено от нещо друго. Навсякъде целулоид, каучук и хромирана стомана, дъговите лампи греят по цяла нощ, над главите ви стъклени покриви, по всички радиостанции звучи една и съща мелодия, растителност вече няма, всичко е покрито с цимент, под неутралните плодови дръвчета пасат костенурки — имитация. Но ето какво получаваш, опре ли се до същността на въпроса и впиеш зъби в нещо солидно, например наденичка. Гнила риба в найлонова обвивка. В устата ти избухват бомби от гнилоч.
Като си взех новата протеза, се почувствах доста по-добре. Тя лягаше точно и гладко върху венците, и макар най-вероятно да звучи абсурдно твърдението, че изкуствените зъби могат да те накарат да се почувстваш по-млад, истината е, че точно така си беше. Опитах да се усмихна на себе си в една витрина. Хич не бяха лоши. Уорнър, ако ще и евтинджия, си пада малко нещо артист и не се стреми да те докара като стоматологична реклама. Има едни огромни шкафове, пълни с протези — веднъж ми ги показа, — класирани по размер и цвят, и избира от тях така, както бижутерът избира скъпоценни камъни за огърлица. Девет от десетима ще вземат зъбите ми за истински.
В друга витрина се мярнах в цял ръст и с учудване открих, че всъщност не изглеждам толкова зле. Вярно, позакръглен съм, но съвсем не дразнещо, просто имам фигура, която шивач би определил като „едра“, пък и някои жени обичат червендалести мъже. Има още живот в старото куче, рекох си. Спомних си седемнайсетте лири и твърдо реших да ги похарча по жени. Имах време да обърна една бира, преди да затворят кръчмите, колкото да кръстя новото чене, и с чувството, че съм богат — заради седемнайсетте лири — спрях в една тютюнджийница да си купя пура за шест пенса от марка, към която имам доста голяма слабост. Дълги са двайсет сантиметра, с цели листа хавански тютюн — гаранция. Но сигурно зеле расте и в Хавана, като навсякъде другаде.
Като излязох от кръчмата, се чувствах съвсем иначе.
Обърнах две халби, те ме загряха отвътре, а димът от пурата, който се процеждаше през новите ми зъби, ми вдъхваше някакво чувство за свежест, чистота и покой. Изведнъж се настроих сериозно и философски. Донякъде защото нямах конкретна работа. Съзнанието ми се върна към размислите за войната, които ме занимаваха сутринта, когато над влака прелетя бомбардировачът. Обзе ме някакво пророческо настроение — онова настроение, в което провиждаш края на света и това ти вдъхва една такава специфична сила.