Още един опит:
— Виж какво, Хилда! Знам какво си мислиш. Но напълно грешиш. Заклевам се, че грешиш.
— О, не, Джордж. Ако грешах, защо щеше да ми говориш всички тези лъжи?
Нямах какво да й отговоря, разбира се.
Разходих се напред-назад. Миризмата на стари шлифери беше много силна. Защо избягах така? Защо се терзаех за бъдещето и миналото, след като виждам, че бъдещето и миналото нямат значение? Каквито и мотиви да съм имал, вече ги бях забравил. Едновремешният живот в Лоуър Бинфийлд, войната и следвоенният период, Хитлер, Сталин, бомбите, картечниците, опашките за храна, гумените палки — всичко това вече избледняваше. Оставаше само вулгарният, жалък скандал сред миризмата на стари шлифери.
Последен опит:
— Хилда! Просто ме изслушай за миг. Виж, ти не знаеш къде съм бил тази седмица, нали?
— Не искам и да знам къде си бил. Знам какво си правил. И това ми е напълно достатъчно.
— Но по дяволите…
Напълно е безполезно, разбира се. Тя ме е произнесла за виновен и сега ще ми каже какво мисли за мен. Това може да й отнеме няколко часа. А после ми се готвят още неприятности, защото не след дълго ще й дойде наум да се пита откъде съм взел пари за това пътуване и така ще открие, че не съм й казал за седемнайсетте лири. Не виждам причина този скандал да не се проточи до три през нощта. Няма смисъл да продължавам да играя оскърбената невинност. Исках да мина по линията на най-малкото съпротивление. Прехвърлях наум следните три възможности:
А. Да й кажа какво наистина съм правил и някак си да я накарам да ми повярва.
Б. Да пусна изтърканата шега, че не си спомням.
В. Да я оставя да си мисли, че съм бил с жена и да си взема лекарството.
Но, по дяволите! Знаех коя ще избера.