Ерик-Еманюел Шмит
Оскар и розовата дама
(книга трета от поредицата "Кръговратът на незримото")
На Даниел Дарийо
Мили Дядо Боже,
Казвам се Оскар, на десет години съм, драснах клечката на котката, кучето и къщата (мисля даже, че опекох златните рибки) и това е първото писмо, което ти изпращам, защото от учене досега нямах време.
Предупреждавам те отсега: смърт ми е да пиша. Трябва наистина да ме натиснат. Защото писането е нещо като гирлянда, като помпон, нещо като усмивчица, панделка и прочие. Писането е само лъжа, която разкрасява нещата. Работа за възрастни.
Доказателство ли? Ами ето, вземи началото на писмото ми: „Казвам се Оскар, на десет години съм, драснах клечката на котката, кучето и къщата (мисля даже, че опекох златните рибки) и това е първото писмо, което ти изпращам, защото от учене досега нямах време“, а бих могъл да сложа и: „Наричат ме Яйцеглавия, изглеждам на седем, живея в болницата заради рака и никога не съм се обръщал към теб, защото дори не вярвам, че съществуваш.“
Само че, ако го напиша така, е кофти и няма да ме вземеш толкова присърце. А пък имам нужда да ме вземеш присърце.
Даже ме устройва, ако имаш малко време и ми свършиш две-три услуги.
Обяснявам.
Болницата е суперско място, пълно с възрастни в добро настроение, които говорят високо, бъкано е с играчки и розови дами, които искат да си поиграят с децата и с много приятели, които винаги са на разположение, като Бекон, Айнщайн или Попкорн, с две думи, болницата е върхът, ако си болен, който прави кеф.
Обаче аз не правя кеф. Откакто ми присадиха костен мозък, усещам, че вече не правя кеф. Когато сутрин доктор Дюселдорф ме преглежда, това някак не му лежи на сърце, а аз го разочаровам. Гледа ме мълчаливо, сякаш съм допуснал грешка. А пък аз много се старах за операцията — бях послушен, оставих се да ме приспят, болеше ме, но не виках и си пих всичките лекарства. В някои дни ми идва да му се разкрещя и да му кажа, че може би той, доктор Дюселдорф, с неговите черни вежди, е изпортил операцията. Но изглежда толкова нещастен, че обидите ми засядат в гърлото. Колкото повече доктор Дюселдорф мълчи с натъжените си очи, толкова по-виновен се чувствам. Разбрах, че съм се превърнал в лош болен, болен, който пречи на вярата, че медицината е нещо прекрасно.
Мислите на един лекар са заразно нещо.
Сега целият етаж — медицинските сестри, стажантите и санитарките, ме гледат по един и същи начин. Те изглеждат тъжни, когато аз съм в добро настроение, и се напъват да се засмеят, когато пусна някой майтап. Честно ви казвам, вече не е предишната веселба.
Само Маминка Роза не се е променила. Според мен тя, във всеки случай, е прекалено стара, за да се промени. Освен това е прекалено Маминка Роза. Не ти представям Маминка Роза, Дядо Боже, защото ти е аверче, като се има предвид, че тя ми каза да ти пиша. Проблемът обаче е, че само аз й викам Маминка Роза. Значи трябва да направиш усилие да се сетиш за кого ти говоря — от всички госпожи в розови престилки, които идват отвън, за да прекарат малко време с болните деца, тя е най-старата.
— На колко сте години, Маминке Роза?
— Можеш ли да запомниш число от тринайсет цифри, Оскарчо?
— О! Бъзикате се!
— Не. И най-вече тук никой не трябва да знае на колко съм, че иначе ще ме изгонят и няма да се виждаме повече.
— Защо?
— Тук съм контрабандно. Има ограничение във възрастта, за да бъдеш розова дама. А пък аз отдавна съм я прескочила.
— И сте с изтекъл срок на годност ли?
— Да.
— Като киселото мляко ли?
— Шт!
— ОК! Няма да гъкна.
Беше адски смела, че сподели тайната си с мен. Ще си трая, макар че съм изненадан, че никой не се е досетил, като се имат предвид всичките бръчки около очите й, като лъчи на слънце.
Друг път пък научих още една нейна тайна, а от нея, Дядо Боже, няма начин, ще успееш да я разбереш коя е.
Разхождахме се из парка на болницата и тя настъпи едно ако.
— Мама му стара!
— Маминке Роза, казвате лоши думи.
— Ей, дребосък, я си дръж плювалника, ще говоря както си искам.
— О, Маминке Роза!
— И си размърдай задника. Тук сме на разходка, не на състезание с охлюви.
Когато седнахме на една пейка да посмучем бонбони, я попитах:
— Ама как така говорите толкова ужасно?
— Професионална деформация, Оскарчо. В моя занаят щях да съм загубена, ако говорех прекалено деликатно.