— И защо да пиша на Дядо Боже?
— Ще се почувстваш по-малко сам.
— По-малко сам с някой, който не съществува?
— Накарай го да съществува.
Тя се наведе към мен.
— Всеки път, когато повярваш в него, той ще съществува малко повече. А ако си упорит, ще засъществува напълно. И тогава ще ти помогне.
— Какво ли пък мога да му напиша?
— Сподели с него мислите си. Мислите, които не казваш, са мисли, които тежат, вдълбават се, от тях натежаваш, вцепеняваш се, те задръстват мястото за нови мисли и някак те омърсяват. Ако не споделяш, ще се превърнеш в бунище за стари, смрадливи мисли.
— ОК.
— Пък и можеш да искаш от Дядо Боже по едно нещо на ден. Внимавай! Само по едно.
— Вашият Бог за нищо не става, Маминке Роза. С духа от лампата Аладин е имал право на три желания.
— Едно желание на ден е по-добре, отколкото три за цял живот, нали?
— ОК. Значи мога всичко да му поискам, така ли? Играчки, бонбони, количка…
— Не, Оскаре. Дядо Боже не е Дядо Коледа. Можеш да искаш само духовни неща.
— Например?
— Например: смелост, търпение, просветление.
— ОК. Ясно.
— Освен това, Оскаре, можеш да му подсказваш и добрини за другите.
— А, само с едно желание на ден — няма да се прецаквам, Маминке Роза, първо ще си го запазя за мен!
Това е. Тъй че, Дядо Боже, с това първо писмо ти разкрих донякъде начина на живот, който водя тук, в болницата, където сега ме възприемат като препятствие пред медицината, и бих искал да те помоля за едно просветление: дали ще се излекувам? Отговори ми с „да“ или „не“. Не е много сложно. „Да“ или „не“. Задраскай грешния отговор.
Целувки, до утре,
Оскар
П.П. Нямам ти адреса, как да направим?
Мили Дядо Боже,
Браво! Страхотен си. Даде ми отговор, преди още да ти изпратя писмото. Как го правиш?
Тази сутрин играех шах с Айнщайн в стаята за почивка, когато Попкорн дойде да ме предупреди:
— Родителите ти са тук.
— Моите родители ли? Не е възможно. Те идват само в неделя.
— Видях колата — червен джип с бял гюрук.
— Не е възможно.
Свих рамене и продължих да играя с Айнщайн. Но понеже мислех за друго, Айнщайн ми взе всички фигурки и това ме изнерви още повече. Ако му викаме Айнщайн, то не е защото е по-умен от другите, а защото главата му е двойно по-голяма. Изглежда, че вътре има вода. Жалко, ако беше мозък, наш Айнщайн можеше да извърши велики дела.
Като видях, че ще загубя, зарязах играта и последвах Попкорн, чиято стая гледа към паркинга. Прав беше, бяха пристигнали моите родители.
Трябва да ти кажа, Дядо Боже, че ние с родителите ми живеем далече. Когато живеех там, не си давах сметка, но сега, когато вече не живея там, намирам, че наистина е много далече. И така, родителите ми могат да идват да ме видят само веднъж седмично, в неделя, понеже в неделя не работят, както и аз.
— Видя ли, че съм прав? — рече Попкорн. — Колко ми даваш, че те предупредих?
— Имам шоколадови бонбони с лешник.
— Нямаш ли вече от ягодовите?
— Не.
— ОК, става и с шоколадови.
Разбира се, нямаме право да даваме храна на Попкорн, тъй като е тук, за да отслабне. Деветдесет и осем килограма на девет години при метър и десет височина и метър и десет ширина! Единствената дреха, в която се побира, е една фланелка за американски футбол. Пък и нейните райета сякаш са хванали морска болест. Честно казано, понеже нито приятелите ми, нито аз вярваме, че той може да престане да бъде дебел, а пък толкова ни е жал, че все е страшно гладен, винаги му даваме каквото ни хартиса. Един бонбон е направо микроскопичен в сравнение с такава маса от тлъстини! Ако не сме прави, тогава и медицинските сестри да спрат да му навират свещички.
Върнах се в стаята си, за да изчакам родителите ми. Отначало не усещах как минутите минават, защото се бях задъхал, но после си дадох сметка, че досега са имали време поне петнайсет пъти да стигнат до мен.
Изведнъж отгатнах къде са. Промъкнах се в коридора и тъй като никой не ме виждаше, слязох по стълбите, а след това в полумрака стигнах до кабинета на доктор Дюселдорф.
Бинго! Там бяха. Гласовете стигаха до мен през вратата. Тъй като бях грохнал от слизането, изчаках няколко секунди сърцето ми да се успокои и в този момент всичко се скапа. Чух онова, което не биваше да чувам. Майка ми хлипаше, а доктор Дюселдорф повтаряше: „Всичко опитахме, вярвайте ни, опитахме всичко“, а баща ми отговаряше със задавен глас: „Сигурен съм, докторе, сигурен съм“.